Press "Enter" to skip to content
banner
АЛПРО ЕООД
Продажба, инсталация, монтаж и поддръжка на хардуер и софтуер
Изработка и поддръжка на сайтове и други дейности в областта на ИТ
тел: 0884174616
ел. адрес: alpro@abv.bg

По буквите: Заимов, Марков, Сливински

"Черноморски диалози" , "В борба срещу невидимите убийци. Към историята на санитарно-карантинната служба в България през османския период" и "Закуска на тревата" са новите литературни предложения на Марин Бодаков.

© „Тоест“

„Черноморски диалози“ , „В борба срещу невидимите убийци. Към историята на санитарно-карантинната служба в България през османския период“ и „Закуска на тревата“ са новите литературни предложения на Марин Бодаков.

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> Текстът е препубликуван в „Тоест“.

Черноморски диалози“ от Михаил Заимов

София: изд. „Парадокс“, 2020

По буквите: Заимов, Марков, Сливински

© Михаил Заимов, „Тоест“

Признавам, че не повярвах веднага на Заимов. Разбрах, че говори на мен, без изобщо да ме познава, когато прочетох как управлява влака на живота си в онзи момент, в който започва да свиква с мисълта, че най-доброто вече не предстои. Дори не това, а как нови хора започват да се качват по-рядко на въпросния влак, защото неговата композиция вече им изглежда поочукана.

Вероятно заради това Михаил Заимов казва разни много важни свои неща на черноморските подводни обитатели. И те му казват разни много важни негови неща. Павел Койчев е прав в увода си: Михаил Заимов е изненадващо срамежлив. Рибите говорят вместо него, ако изобщо говорят.

Купете

Във великолепно издадения албум има 83 снимки, повечето портрети на морски животни. Всяко от тях има характер. Хилядолетия човек се смята за венец на мирозданието. Разбира се, че не е. Успехът на Михаил Заимов е не дори че се равнопоставя на изумителни морски създания с непроизносими за мен имена. Той се низпоставя и спрямо тях.

В тази книга той не е арогантният водещ на културно предаване по обществената телевизия. Нито ерудираният потомък на прочут род в националната ни история. Когато участва в черноморските диалози, в неговите реплики мъдростта се появява случайно.

Греша, че рибите говорят вместо него. Той не приписва на животните своите мисли, по-скоро ги оставя да споделят почудата си пред човека, от човека.

Такива книги се появяват, когато започнеш да изпитваш самота. Истинска самота – и вече знаеш какво трябва да споделяш. И какво не. Ще призная, че не мога да плувам, камо ли да се гмуркам. Но и мен възрастта ще ме научи.

В борба срещу невидимите убийци. Към историята на санитарно-карантинната служба в България през османския период“ от Николай А. Марков

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2020

Най-вероятно на 10 май 1841 г. Ханс Кристиан Андерсен приближава пристанището на Русчук. Той е на борда на австрийския параход „Франц I“, който пристига от Константинопол и месец по-късно ще акостира в Оршова, където писателят ще бъде настанен за десет дни в местната Карантина. Имаме основания да смятаме, че той е заплатил разноските за престоя си в изолатора.

Пред българския бряг големият писател става свидетел на твърде драматична сцена: от двете страни на мостика във водата скачат двама мъже, облечени „във франкски дрехи“. И двамата плуват към брега, но „на единия помогнаха да се качи, а другия прогониха назад [във водата] с ужасни крясъци и дори хвърляха камъни по него. Той се обърна към нашия кораб и ни извика на френски: „Помощ! Те ще ме убият!“ Няколко от моряците ни скочиха в една лодка и го изтеглиха в нея“.

Параходът се отдалечава от българския бряг. Андерсен разбира, че участници в свадата са турчинът, директор на Карантината, и французинът д-р Брюно Тарон. Те имали много разногласия, блъскали се един друг и турците взели страната на своя сънародник. Писателят казва, че свадата е „частна работа“.

Андерсен греши. Случаят е образцов. И свадата изобщо не е частна. Става дума за много трудното налагане на санитарно-карантинните служби по българските земи след голямата здравно-санитарна реформа в Османската империя през 1838 г. В книгата си Николай А. Марков посочва, че през февруари 1841 г. 400-500 християнски жени са застрашили живота на директора на местната Карантина, който бил спасен само благодарение на твърдостта на властите.

Авторът разказва много увлекателно как Османската империя възпроизвежда западноевропейския модел за справяне с най-смъртоносните за епохата заразни болести. Добиваме отлична представа за домашните и институционалните форми на изолация, за санитарните кордони и принадлежащите им лазарети. С други думи, опитите за ограничаване на човешкото движение и контактите между хората винаги са целели да спестят по-широкото ограничение на болестта – и съпротивата не закъснява. Видяхме примерите от Русе и Варна, но има още много такива.

А ако се питате какво точно означава санитарен кордон преди два века, то това са стотици малки войскови постове, понякога на едва 500 метра един от друг, а на няколко километра в дълбочина е организирана втора защитна линия от запасни войски.

Целта е никой да не преминава нелегално между заразена и здрава зона, като стоките са пропускани само през бариерите и лазаретите. Много често търговците са преживявали в карантинните изолатори по почти три месеца. Хелмут фон Молтке пише, че като решение срещу епидемията в България жителите се крият по планините: „Търново, който бях видял толкова усмихнат през пролетта, представяше най-мрачна гледка; Казанлък е почти пуст; в някои села няма и жив човек.“

Нищо ново. Историята продължава да ни учи на стоицизъм. И все така сме си тройкаджии.

Закуска на тревата“ от Остап Сливински

Превод от украински Райна Камберова, София-Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020

„Тревожни времена.
Не разпознавам обувките,
които са пред входа.“

Пред нас са стихотворения с извънредно фина емоционална честота. Лирическият Аз на Остап Сливински е много тих. Дори да се отпусне да разказва, той е обаятелно сдържан. И ясен до загадъчност.

Украинският поет се обръща към читателя с онези „тайни думи на приятелство“, за които пише Боян Манчев в книгата си „Зима“, публикувана тези дни. Остап се обръща и към себе си. До нас, разбира се, достига баталният тътен на епохата. Болезненият досег с актуалните колизии прибира автора навътре, дълбоко в самия него. В автобиографичната памет за детството.

Памет, едновременно щастлива и мъничко болезнена. Умът на Остап гледа елегично към действията и историите, които стихотворенията споделят.

„Думите, като животни или деца, изтичват пред нас
и след миг се връщат.“

Човек чете – и на места иска да си поеме по-дълбоко дъх. И да продължи да се разхожда между казармата на стихотворенията и ботаническата градина на стихотворенията. Да мълчи.

Добра компания в тази разходка на Остап биха били примерно Адам Загаевски или Йехуда Амихай. И тримата ще знаят същественото.

Неизвестно чии следи

„Няколко размити знака, намокрена
карта,
счупени от някого клони, след които вървя –
и нищо повече.“