Днес

Асколд Куров, режисьор: Телефоните ни бяха подслушвани, когато снимахме в Русия

Асколд Куров, режисьор: Телефоните ни бяха подслушвани, когато снимахме в Русия

© София ДокуМентал

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> Част от специалните събития на международния филмов фестивал за документално кино Sofia DocuMental, чието нулево издание е онлайн от 10 до 18 декември (тук), е събитие, посветено на филма „Процесът „Олег Сенцов“. Филмът разказва за съдебния процес срещу носителя на наградата „Сахаров“ на Европейския парламент, режисьора Олег Сенцов, и неговата борба да докаже невинността си, като не спира да отстоява позицията си дори и в най-ужасяващите моменти.

Специалната онлайн прожекция на „Процесът „Олег Сенцов“ е организирана заедно с Бюрото за връзка на Европейския парламент в България и ще започне на 11 декември от 18.00 часа, а след прожекцията на филма, в 19.30 часа ще има онлайн дискусия, посветена на свободата на мисълта, за която е нужна предварителна регистрация тук. Дискусията ще бъде излъчвана и на живо във „Фейсбук“, а в нея ще участват режисьорът на филма Асколд Куров, беларуският режисьор и политически активист Андрей Курейчик и българският им колега Явор Гърдев. За първите 200 зрители достъпът до филма ще бъде безплатен тук, като промоционалният код – sakharov2020, ще важи от 18.00 до 24.00 ч. на 11 декември, но след първоначалното въвеждане на кода зрителите ще имат 24 часа да изгледат филма. По този повод „Дневник“ публикува кратко интервю с режисьора на филма Асколд Куров.

Две години след премиерата на филма той все още пътува по фестивали и все още е много актуален. На какво се дължи това според вас?

– От една страна, Олег беше освободен преди една година и можеше да пътува (преди избухването на пандемията) и лично да представя филма. От друга, ситуацията не се е променила особено. 34 затворници бяха разменени между Русия и Украйна, когато Олег беше освободен, но все още много хора са в затвора. Броят на политическите затворници в Русия расте. Съществува голям проблем и в Крим, и по-специално с кримските татари, които са мюсюлмани и са обвинявани, че са част от радикални организации, за да могат властите да имат причина да ги затварят.

Как повлия този филм на работата ви?

– Всъщност в момента работя по друг филм за Олег Сенцов. Не толкова с фокус върху затворничеството по политически причини, а по-скоро за ситуацията, пред която са изправени артистите, както и за кампанията на подкрепа и солидарност, която се разпространи в цял свят. Преди две години, по време на световното първенство в Русия, Олег започна гладната си стачка с искането всички украински политически затворници да бъдат освободени. Стачката продължи 145 дни и той беше в много лошо състояние. Но неговите колеги, продуценти, кинематографисти решиха да създадат киносценарий по пиесата му „Номера“ и го поканиха да режисира филм от затвора.

Беше пълна лудост. Беше забранено да му се показва заснет материал, но те решиха да общуват чрез специална електронна система за поща в затвора. Той беше в контакт с филмовия екип, като адвокатът му носеше материала. Имайте предвид, че затворът, в който беше Сенцов, съвсем не беше близо до Москва – напротив, беше далеч и труднодостъпен – можеше да се стигне до него само с хеликоптер или лодка. Нямаше мостове на реката. Така че адвокатът му изпълняваше ролята на пощальон, който носеше варианти на сценария, костюми, сценографски скици. А те снимаха.

„Номера“ имаше премиера тази година на Берлинале. Следващият ми документален филм е за този процес на снимки, за тези трудности. Това не е просто филм за правенето на филм, а за човешкия дух, солидарността, любовта, изкуството.

Къде бяхте, когато научихте за освобождаването на Олег?

– Беше особено, защото няколко пъти излязоха фалшиви новини за освобождаването му. Когато бях на кинофестивала във Венеция с този филм, получихме вътрешна информация, че Олег ще бъде освободен на следващия ден. В началото си помислих, че трябва веднага да отида в Киев. Но интуицията ми подсказа, че това не е вярно и то наистина не беше.

Но една седмица по-късно един приятел ми се обади и ми каза, че сестрата на Олег била поканена от администрацията на президента. Това означаваше, че най-вероятно Олег ще бъде освободен. На следващата сутрин бях в Киев. Беше лудница, тълпа от хора, повече от 100 журналисти, президентът на Украйна. Не искаха да ме пуснат вътре, защото съм руснак и нямах акредитация на журналист. Продуцентите на „Номера“ видяха президента и започнаха да викат към него: „Владимир, Асколд Куров, руският режисьор е тук и не го пускат вътре!“ Президентът разпореди да вляза и така успях най-накрая да видя Олег.

Беше ли трудно да се продуцира филмът?

– Да, трудно беше. Нямахме никаква надежда да намерим пари в Русия заради темата на филма и действително не успяхме. Продуцентите ни бяха от Естония, Полша и Чехия. Беше предизвикателство да снимаме в Русия. Трябваше много да внимаваме заради нашите герои и тяхната сигурност – със семейството на Олег Сенцов, с адвоката му. Телефоните ни бяха подслушвани, адвокатите бяха винаги под наблюдение. Не знаехме какво ще последва. За мен това също беше огромна отговорност, защото Олег и адвокатите му почти винаги бяха на мое разположение за снимки, те напълно ми се доверяваха и аз носех отговорност за материала. Друго предизвикателство бяха чисто творческите решения.

Това беше първият филм, който правя на такава тема – не беше авторски документален филм, а по-специален жанр. Малко кампаниен филм, малко разследващ, но също и личен, биографичен филм. Задачата беше да съчетая и разкажа много истории и сюжетни линии и никак не беше лесно. Много съм щастлив, че полските копродуценти въвлякоха един много опитен режисьор по монтажа – Михал Лешчиловски (той е започнал да работи при Андрей Тарковски), който много ни помогна да изградим историята. Също и немската монтажистка Лена Рем, която отметна много работа. Имах страшно много материал. Свързан не само с личния живот на Олег, но и много, много часове от съдебния процес. Главната задача беше да намеря точния баланс.

Работили сте и по друг филм, отново свързан с човешките права, „Добре дошли в Чечения“. Разкажете ни повече за вашето участие в него.

– В „Добре дошли в Чечения“ бях оператор. Трябва да кажа, че беше далеч по-опасно от снимките на „Процесът „Олег Сенцов“. В Чечения няма никакви правила, има много жестокост и с лекота се убиват хора, които не са на твоя страна. Преди три години започнаха преследване срещу ЛГБТИ – идентифицираха ги, предаваха ги на тайните служби, които ги изтезаваха или караха роднините им да го правят. В този момент снимах в редакцията на „Новая Газета“, тамошният независим вестник. По време на тези събития знаех, че журналистите, които разследваха темата, бяха заплашвани. Заснел съм случай, при който тайните служби подхвърлиха наркотици сред личните вещи на журналистите, за да имат повод да ги затворят.

Дейвид Франс, продуцент и режисьор на „Добре дошли в Чечения“, се обърна към мен, защото направих „Деца 404“ – филм за руските ЛГБТИ младежи. Така че бях известен като режисьор, който се занимава с тези неща. Когато се свърза с мен, първоначално му отказах. Мислех, че е невъзможно и изключително опасно – не само за нас, но и за хората, които трябваше да участват във филма. Защото тези хора току-що бяха избягали от Чечения, криеха се, живееха в защитени къщи за бежанци и се криеха не само от чеченската милиция, но също и от роднините си, които ги издирваха, за да ги убият. След като размислих обаче, реших, че ще направя този филм, защото нямам причина да не се опитам да го направя. Отначало само аз правех проучванията, като се опитвах да получа достъп до тези жилища. Не беше лесно, тъй като хората нямаха никаква причина да ми вярват.

Но също така разбраха, че е нужно да се направи такъв филм, защото хората трябваше да знаят. Също така Дейвид обеща на всички, че самоличността и гласовете им ще бъдат променени така, че и майките им няма да ги разпознаят. Когато осигури технологията, която да бъде използвана във филма, той намери и ЛГБТИ активисти от цял свят, които да дадат лицата си на героите във филма, за да ги защитят. В началото бях скептичен за използването на тази технология, защото не мислех, че ще бъде в стила на документалния жанр. Но когато я изпитах на практика, бях шокиран, защото беше много по-добра от използването на затъмняване или размазване като ефекти за скриване, защото в нашия филм има много движение и емоции. Дори потрепванията на клепачите се виждат. Най-важно беше да усещаме какво мисли тя или той, и мисля, че го постигнахме.

Кое беше най-голямото предизвикателство в създаването на този филм лично за вас?

– Някои от тези хора са преминали през ужасни неща и за мен понякога беше трудно да ги придружавам в това пътешествие. Задавал съм си въпроса дали върша правилното нещо, като не свалям камерата от тях. Но в крайна сметка това беше изключително важно за тях и това ме убеди, че съм на прав път. Това е процес, през който всеки, който прави такива филми, трябва да премине.

Организатори на фестивала са Балкански документален център – София, и фондация „Конрад Аденауер“, а „Дневник“ е медиен партньор.