Днес

Дияна Боева пренася героите си в 90-те години на ХХ век

Романът "Невинни" е продължение на "Писма за оригами" (2016) и пренася читателя в 90-те на миналия век.

© „Ерго“

Романът „Невинни“ е продължение на „Писма за оригами“ (2016) и пренася читателя в 90-те на миналия век.

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> В рубриката „Четиво“ „Дневник“ публикува откъс от романа „Невинни“ на Дияна Боева, предоставен от издателство „Ерго“. Книгата е част от поредицата „Нова българска проза“ на издателската къща.

Романът е продължение на „Писма за оригами“ (2016) и пренася героите му в 90-те години на миналия век – след Лукановата зима. Първата част е дневник на жена в комунистически концлагер. Втората поставя героите в началото на Прехода. В интервю за „Добруджа“ ТВ писателката казва, че планира трилогия и дори тетралогия.

„Отново се срещаме със запомнящите се персонажи Романът ни внушава края на една епоха и предстоящите пълни с неизвестност времена – дотолкова, доколкото още не са претворени от авторката в евентуално продължение до трилогия или дори тетралогия. А иначе настоящето в книгата е само привидно спокойно Похвално е, казва един от редакторите, че Дияна оставя политическото под сурдинка, не набляга на тази „голяма картина“ – понеже българската история е по-скоро патологична…“, пишат от издателство „Ерго“.

Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Преподава български език и литература, редактира класическа и съвременна европейска проза. Публикува текстове в различни всекидневници, както и в литературни издания и сборници. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“.

Из романа „Невинни“ от Дияна Боева

1

Купете

Прозорецът се блъсна силно. Александър се изправи и се приближи към другия край на просторната всекидневна, където се бе счупило стъклото. Премете, не изхвърли остатъците навън. Духаше от всяка пролука на Северното имение.

Все още не знаеше къде да сложи нещата от пътническата си чанта. Прищeвките на времето и хората идваха и си отиваха, като малките цветни зайчета, които нахлуваха, когато беше слънчево. После валеше. Появяваха се облаци. Духаше вятър. Идваше зимата. По навик Александър Русанов погледна към циферблата на часовника си. За всеки случай, искаше да види кой ден и месец е. Часът не го интересуваше.

Пое си въздух, издиша го. Колко ли време ще издържат дробовете му, преди да се задуши? Спеше с лице, забито във възглавницата. Веднъж се събуди рязко и не можа да повярва, че това, което искаше от години, без малко да му се случи. Щеше да се задуши с възглавницата. Колко било лесно. Перушината излезе от мястото си и се пръсна на различни посоки.

Пи вода, размеси малко канела с кисело мляко, хвърли лъжицата в мивката. Тази вечер сънят не идваше. От известно време спеше без възглавница. Животът си е крехко нещо, не можеш да го спреш наслуки и да го почерпиш с киселичкото сладко от вишни на Мевледа, после да го отпратиш да си ходи за десет-петнадесет години и пак да го поканиш, когато пожелаеш. Нямаше как да стане, мечтите не си отиват отведнъж. Трябват им дълги години разочарование.

Миналото издрънча като счупен прозорец. Напомни му защо е наоколо. Сподави въздишката си навътре, задържа я в себе си.

Някаква болка го присви между ребрата, после отиде към гърба му и се прибра на топло в стомаха му. Александър зъзнеше в просторната и студена къща със счупен прозорец.

Снощи сънува Ели – беше нестинарка. Жаравата гореше, а Ели танцуваше върху въглените. Местеше бързо стъпалата си. После покриваше с бяла пелена краката си и плачеше. Александър се изправи рязко и се олюля. Дишаше тежко. Слезе по скърцащите стълби, местеше бавно ръката си по парапета. Искаше да се добере до нещо. В съня му Ели беше млада, а той стар, както сега. Размирно му беше на душата сред призраците наоколо. Изпитваше досада, че идва в К. през април, когато всичко се е разпъпило. Беше призован за свидетел по дело за престъпленията в лагера в село Р.

Пристигна слепешката, не заради миналото, което ненавиждаше. Искаше да види какво ще се случи. Играта със съдбата е травма, която носеше незнайно откъде. Приемаше делото като редене на някакъв пъзел, в който последното парченце никога нямаше да дойде на мястото си, нямаше кой да го постави, да му нареди да е в строя.

Винаги нещо убягваше на хората.

За истината не му се говореше, губеше ориентация. Единствено малките врабчета не се боят от нищо. Колкото повече са перата на птиците, толкова повече са опасностите. Тежестта на оперението и боята по лицата на много честните! Прииска му се да прореже линия по китката си с парче стъкло от прозореца. Еднаединствена линия, от която да изтече нечистата кръв, после нищо нямаше да има значение.

Русанов оцеляваше години наред, придържаше се към далновидното и фалшивото. Чувствата за него бяха като поредния отишъл си ден. Кой пък броеше дните освен анонимния календар!

Знаеше, че делото за лагера в Р. е без посока. Правеха си гаргара със съдбата, изплюваха кислородната вода, примесена с риванол. Не всичко е за преглъщане, има лекарства за външна употреба.

Внимание! Пари по гърлото, образува рани по хранопровода, накъсва червата. Такава бе предпазната листовка на Русанов. Нищо да не се докосва до него, никой да не го държи за ръката. По-далеч от сърцето и ума му. Така години наред

Александър се влачеше, чудеше се къде да изхвърли остатъците от прозореца. Малко острие се заби в кутрето му. Извърна се при вида на кръвта. Поседна. Вената на китката му се издуваше услужливо. Подканяше го да провери издръжливостта си. Не допускаше, че нещо ще се случи на делото за лагера в Р. Додряма му се от този пъзел на съдбата. Каква досада.

Къщата, която всички наричаха Северното имение, беше на мъртвата Ели, върнаха я наскоро на дъщеря им Ирена. Александър искаше да премине бос през останалите стъкла по пода, да промени годините, в които не е бил у дома си. Прекара около четиридесет години в чужбина. Вършеше всичко, което му кажат, от страх за себе си и уж за Ели. Вярваше, че е жива, искаше му се да е така. Сега се взираше в счупеното, чудеше се дали да се нарани. Измести тази мисъл за после. Винаги надделяваше инстинктът му за самосъхранение. Остана си опитен разузнавач, който бавно преминава през сивата мъгла. Там е непредсказуемо. Обичаше да вижда противника си ясно, ако не можеше, си го представяше – разчиташе движенията му, дообясняваше наум репликите му, доближаваше се до влечугото и го сграбчваше с най-грубата си мисъл. Нямаше замъгленост в погледа му.

Чертаеше предопределеното, после го следваше. Съзнаваше, че влиза в порочен кръг. На делото за Р. щяха да му зададат неудобни въпроси, на които той трябваше да отговори Можеше да каже каквото си иска, едва ли някой щеше да го чуе, нямаше кой да търси сметка за каквото и да било. Чувстваше предстоящото дело като празен гроб. Първо циганинът беше изринал дупката с права лопата, после беше сложил вътре дъски, наподобяващи ковчег, следваше пръстта и камъкът отгоре. Гробът уж поддържаше миналото на някого, живял и отрасъл еди-къде си. Само че човекът го нямаше под земята, мародери го бяха отнесли, бяха го превърнали в чучело, с което плашеха хора и кучета.

Като малък Александър ядеше с дядо си фламбирани сладоледени бомби в софийските сладкарници на Смолницки. Ходеха често в сладкарницата на бул. „Цар Освободител“. Хапваше прословутия виенски сладкиш „Куглоф“, както и пирожки със сладък и солен пълнеж. Дядо му пиеше турско кафе, а брат му – холандско какао. Александър скатаваше в джоба си прочутите меденки по нюрнбергска рецепта, които ставаха на парченца в салфетката. Трохите бяха вкусни. Национализацията провали плановете на сина на Смолницки за фабрика за фруктови и зеленчукови полуфабрикати.

Александър се размотаваше край разноцветното. Понякога обичаше да му е шарено и красиво, идваше от детството му. Истински усети това край Ели, която харесваше детайлите по снимките, меланхоличните и динамични образи едновременно. Ели смяташе, че снимката е впускане в емоция, че е възглед за света. В лагера в Р. през 50-те тя нямаше как да фотографира. Беше му споделила с необичайна дързост, че не се е снимала пред паметника на Сталин в София – това било точен израз на нейното разбиране за времето, в което живее. Фотографирала е другите, за да отнесе себе си на крилете на неизвестното. „И за да се появя наоколо“ – добавяше с тъжна усмивка.

Купете

Ели не предполагаше, че Александър знае за откраднатия и скрит фотос, на който е самата тя. И паметникът беше зад гърба ѝ. Крадецът бе наясно, че Ели не обича да се оправдава.

Като млад Русанов смяташе годините за съюзници. Светът се късаше по шевовете, а той нехаеше за всичко: за болежките, болката в кръста, белезите и смъртта. Безразличието го прояждаше съдбоносно. Късаше тънката цигарена хартия. Като малък правеше по този начин „сняг“, с малки бели хартиени топчета. Пълнеше стаята с тях, после майка му помиташе. Никога не му се караше. Почисти наскоро гроба ѝ. Близо четиридесет години не беше стъпвал там. Дано не му се сърди.