Днес

Мемоарите на басиста на "Ред Хот Чили Пепърс" излязоха на български

Предговорът на "Трип за децата" е написан от Пати Смит.

© Издателство

Предговорът на „Трип за децата“ е написан от Пати Смит.

Мемоарите на Майкъл Балзари – Флий, басист и съосновател на рок бандата „Ред Хот Чили Пепърс“, излязоха на български. В „Трип за децата“ 58-годишният музикант описва трудното си детство („трип“ е преживяване, предизвикано от употребата на халюциногенни вещества). Издател е „Кръг“, а преводът е на Андрей Ч. Арнаудов.

В „Трип за децата“ Флий пише предимно за детството и младежките си години, преди да пробие с групата. Той разказва удивителната история на своя произход – зашеметяващите възходи и падения, превърнали дребен уличен тарикат в световноизвестна рок звезда. Книгата е под редакцията на журналиста Дейвид Риц, който е работил по биографиите на Арета Франклин, Марвин Гей и други музиканти. Тя беше публикувани на английски преди година със заглавие „Acid for the Children“.

„Автобиографията започва с поетичен предговор от голямата певица и поетеса Пати Смит и бързо ни пренася през църква в Етиопия, австралийската пустош, разказана през спомените на малкия Майкъл, нюйоркските предградия и улиците на греха в Лос Анджелис. Младият Флий, в опит да избяга от разпадащ се дом, открива ново семейство от музиканти, артисти и обикновени отрепки, които също като него живеят на ръба. Прекарва времето си в купони и дребна престъпност. Но в музиката открива по-висш смисъл, място да канализира безсилието, самотата и любовта си. Тогава ще се промени и животът му: заедно с най-добрите си приятели, духовни братя и партньори в прегрешенията ще създаде онази банда, която ще се превърне в „Ред Хот Чили Пепърс“, се казва в анотацията на издателството.

Майкъл Балзари – Флий е роден през 1962 г. в Мелбърн, Австралия. Когато е 5-годишен, семейството се премества в Ню Йорк. Пет години по-късно родителите му се развеждат и баща му Мик Балзари се връща в Австралия. Скоро след това майка му се омъжва повторно за джаз музикант и отново се местят, този път в Лос Анджелис, където Флий среща своя съмишленик и духовен брат Антъни Кийдис. В голяма част от мемоарите си Флий описва общите им преживявания и перипетии, както и формирането на идеята за създаване на групата, спечелила световна слава.

Из „Трип за децата“ от Майкъл Балзари – Флий

Пънкът е мъртъв

Купете

Един ден, когато бяхме десетгодишни, Стивън и аз вървяхме към местното училище и видяхме цял микробус с хипита да ни подминава. Ванът беше изрисуван с дъги и емблеми на мира, дългокоси и брадати млади мъже и космати под мишниците жени се подаваха през прозорците, Джими Хендрикс свиреше, усилен до дупка. Обожавахме хипитата и завикахме: „Ей, момчета! Хипита! Ей! Юхуууу!“. Тогава микробусът наби спирачки, спря край пътя и трима пичаги изскочиха от него с крясъци: „Вие, малки гадинки! Ще ви убием!!!“. Подгониха ни със закани и заплахи за насилие. Знаехме един пряк път през храстите и уплашени, бягахме за животите си. Това е всичко, което мога да кажа за хипитата и тяхната „миролюбива“ фасада.

Израствайки в тези времена, бях скептично настроен към хипи модата. Един неделен следобед се мотаехме със Стивън и братята му около малкото езерце, когато отнякъде се появи по-голямо хипи дете. Дълга коса, знакът на мира на катарамата на колана, прикрепящ джинсите му, джонленънки на очите, лепнати стабилно на Икабод-Крейновия му нос. Той седна срещу мен философски, кръстоса крака като отшелник пещерняк от Хималаите и каза: „В какво вярваш?“. Съвсем тихо, заеквайки, дадох някакъв нямам-представа отговор, но той продължи да прилага странния хипарски натиск, ставайки все по-агресивен.

„В мира и любовта ли вярваш, или във войната?“, изискваше отговор той. Успях да промълвя „мира и любовта“, но начинът, по който ме насили, ме накара да се чувствам много зле. Беше като „остави ме на мира, по дяволите, да си се наслаждавам на престоя в гората“.

Прочетох „Хелтър Скелтър“ на Винсънт Булиоси , когато бях на единайсет, и ме шашна доста, а когато бях подрастващ тийнейджър в средата на седемдесетте, хипитата бяха в рекламите на „Кока-Кола“ и учеха света да пее. Дрехите им се купуваха в местните магазини от децата в моето училище, които ми се подиграваха и ме наричаха педал.

По-късно, когато открих пънк-рока, антикорпоративния характер на неговата същност и популистката му непоквареност, намерих истинска любов и сплотеност. Това беше общество, в което чувствах, че мога да съм себе си и към което да допринеса с нещо красиво. Човек трябваше да премине през насилието и тъгата на концертите, за да достигне до сърцевината. Не беше за продан. И двете движения бяха против статуквото, използваха великолепни произведения на изкуството, за да дадат глас на една объркана младеж, но аз си мислех, че хипитата са пълни аматьори.

Обичам рок музиката на шейсетте, знам колко велик беше Дилън и имам татуировка на Джими Хендрикс на рамото, за бога. Когато обаче пораснах, изглеждаше, че все едно хипитата се бяха продали за пари и не можеха да понесат, затворени в своя малък, изкуствен балон, тежката истина за буйната, интелигентна пънк-рок култура. От дъжд на вятър засичам истински хипар, който да докосне сърцето ми, но това е голяма рядкост. Джордж Клинтън веднъж ми каза, че Удсток бил краят на истинското хипи движение. Оттам насетне всичко било за продан. Каза също така, че песента, която най-добре обобщава шейсетте години, била She’s Leaving Home на The Beatles.

Бях момче в Ню Йорк, когато всички мои приятели, по-големи братя, бяха изпращани във Виетнам и се завръщаха осакатени, с увредена психика или в ковчег. Беше нещо ужасяващо, нещо, което ме очакваше в бъдеще, и макар и парадоксално, се надявах хипитата да ме измъкнат от това.