Днес

Георги Тенев написа метафоричен роман за България в края на XXI век

"Резиденцията" излиза на 21 декември.

© „Колибри“

„Резиденцията“ излиза на 21 декември.

Романът „Резиденцията“ е метафора на нашето минало и предлага смело видение за нашето бъдеще. Няма как да ни остави безразлични. Сюжетно богат и плашещ, разказът ни пренася след средата на XXI век, в една държава, запазила много черти на нашата, но с нови очертания. Страната е разделена между Планинската република и Свободна зона. В свят на забрани и репресии само мистическото учение Рилски урок владее умовете и сърцата на младежите. Преследването и изтребването на тази секта е задача на един върховен прокуратор.“

Така издателство „Колибри“ описва новият роман на писателя и драматург Георги Тенев“. „Резиденцията“ ще излезе на 21 декември.

Романът е разделен на три части, през които протича приключението на няколко младежи, на представители на властта и висшата йерархия на т.н. Трети период и Държавата на реда. Трите части носят символически имена: „Прокураторът“, „Серумът на истината“ и „Млада кръв“.

„Тази история Георги Тенев разказва стремително. Разказва я дълбоко, гъсто и вдъхновено – с майсторството на писател, който знае как. И с вярата на човек, който има какво да каже и не се бои да го изрече така, че не просто да бъде чуто, а да отекне“, пише Елена Алексиева – автор на поезия и проза.

За д-р Николай Михайлов – един от първите читатели на „Резиденцията“, романът е за вечното и актуалното, за социалните патологии.

Георги Тенев (51) е писател, сценарист и драматург. Автор е на романите „Партиен дом“ (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, 2007), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).

Из „Резиденцията“ от Георги Тенев

Купете

Вие знаете, че отдавна битката между правилно и неправилно е загубена. Остава битката между истина и лъжа. Но не всичко, което не е лъжа, е истина. Невинаги, когато един човек не говори лъжи, казва истината. Словото има способността да бъде неорганизирано. Истината обаче е онази възможно най-подредена форма на словата, която изказва един или друг вид реалност. Ще мине време, докато осмислите това, сега няма нужда да ви претоварвам. Ето фактите:

„Гонението от 2040 година започна не по идеологически причини, а по биополитически. Закриването на църквата, преследването й начена със спонтанни акции. След това се превърна в институционално. После навсякъде премина на държавно ниво, когато за избухването на румънския грип се намери ясно обяснение, с обвинение и обвиняеми. Разпространението на болестта, казаха, е било улеснено от молитвените събрания. Гневните гласове не искаха формален съд, а разправа и директно възмездие. Убеждаваха да се действа с чук в ръка. По-нататък, когато се оформи съдебното дирене, следователите написаха обвинителни мотиви и ги предадоха на съда. Религиозните групи бяха забранени. За мнозина средата на века беше времето, когато държавата трябваше да се освободи най-сетне от тази тежест.“

С тези думи събитията са описани в служебната енциклопедия, в малкия Наръчник за възпитание.
Моят подпис стои под разрешението за включване на информацията в Наръчника. Аз одобрявам историята, но не насърчавам нито повтарянето й, нито използването й като модел. Случилото се не бива да бъде отричано, но нуждата от препредаването му трябва да се съобрази с по-важната цел. И тя е създаването на правилно мнение за света. Аз се грижа за това, такава е работата ми. Аз възпитавам.

*
Луканов чакаше в ареста и гледаше към обкования с ламарина прозорец. Тънка струйка слънце протичаше през отвора, надупчен като с пирон. Другият източник на светлина беше решетката, единствен изход от тесния карцер. Тя водеше към коридор и оттам навлизаха неприятни шумове, прах и от време на време отекваха гласове. В дъното вдясно бяха стълбите, а пред тях – кабината на охраняващите милиционери. Отсреща, през коридора, се виждаше друга решетка, а зад нея още едно помещение за задържане. В края на първата нощ там примигна крушка, чуха се стъпки и въведоха някого.

На сутринта младежът разбра, че са прибрали в ареста и онова момиче с кафеникавочервената коса и бледите устни. Беше я видял предишния ден във влака, но не знаеше коя е, не беше с неговата компания. Сега тя седеше на колене и придремваше, облегната на стената. Сигурно се гнусеше да легне на излъскания нар, покрит с нагънат зацапан дюшек, от който през скъсаните ъгли стърчаха стръкове слама.

За Борислав най-важното събитие по време на ареста беше, че откри това момиче. Другото не остави дълбоки следи в паметта му или по тялото. Не го биха много, само няколко шамара по лицето и няколко удара зад врата. С кобура на електрическия пистолет и с гумената дръжка на палката. Болеше, но унижението беше по-голямо, както и изненадата, че някой може да му посегне. Защо им се случваше това, питаха се младежите. Бяха наивни, почти деца. Не бяха направили кой знае какво, така смятаха, бяха тръгнали само на излет, да, забранен, но не официално. Работата беше в това, че тайната граница на закритата зона не се огласяваше.

Върнаха Борислав след разпита. Когато решетката щракна, първото, което момчето неволно направи, бе да погледне през корида, оттатък. И видя, че тя го наблюдава.