Днес

Непредсказуемият Хоровиц. Излезе продължението на "Мозайка на убийства"

И в "Огледални убийства" писателят демонстрира класа, като създава напрегната и интригуваща "книга в книгата".

© „Еднорог“

И в „Огледални убийства“ писателят демонстрира класа, като създава напрегната и интригуваща „книга в книгата“.

Нов роман от Антъни Хоровиц – един от най-популярните съвременни британски автори, радващ се на огромен успех и като сценарист, драматург и журналист, излезе на български. „Огледални убийства“ е продължение на „Мозайка на убийства“, съобщи издателство „Еднорог“. Преводач отново е Богдан Русев.

И в „Огледални убийства“ Хоровиц доказва, че умее да нарежда по невероятен начин убийствени пъзели, заложени в „Мозайка на убийства“. Героите са същите, но „капаните“ за читателя са още по-изненадващи.

„Хоровиц за пореден път демонстрира класа, създавайки безмилостно напрегната и интригуваща „книга в книгата“, в която изненадите са буквално на всяка страница. „Огледални убийства“ ни представя една различна Сюзан, която се превръща пред очите ни в истински детектив, а финалът и на двете истории с всички заподозрени, събрани за окончателното разкриване на убиеца, е поредно отдаване на почит към криминалните автори от Златната епоха на жанра като Агата Кристи“, споделят от „Еднорог“.

Антъни Хоровиц (65) е безспорен ас на криминалето. Именно той получи правото да допише класиците Артър Конан Дойл и Иън Флеминг. Негова е заслугата за огромния успех на сериалите „Убийства в Мидсъмър“, „Войната на Фойл“ и „Поаро“. Романът му „Мозайка от убийства“ е определена за „Най-добра книга на 2017“ от „Вашингтон пост“, „Ескуайър“, „Амазон“ и Националното радио на САЩ. В момента се подготвя сериал по нея, който се очаква през 2021 г. През 2014 г. Хоровиц получи Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.

„Романите на Антъни Хоровиц доставят двойно удоволствие, тъй като представят история в историята. Най-малкото. Понякога той разказва история в историята в историята. Случват се толкова много неща, които изглеждат трудни за проследяване, но той никога не усложнява излишно нещата и винаги доставя невероятно удоволствие“, е оценката на bookreporter.com.

Из „Огледални убийства“ от Антъни Хоровиц

Купете

ЗАВРЪЩАНЕТО В ЛОНДОН беше доста голям шок за мен. След толкова много време в Агиос Николаос, който не беше много повече от разраснало се рибарско село, големият град ме погълна и аз се оказах неподготвена за това интензивно преживяване, за шума и количеството на хората по улиците. Всичко беше по-сиво, отколкото си го спомнях, и ми беше трудно да понасям праха и бензиновите изпарения във въздуха. Главата ми се завъртя и от мащабите на новото строителство.

Купете

Градският пейзаж, който познавах от целия си професионален живот, беше изчезнал само за две години. Различните лондонските кметове със слабост към високите сгради бяха позволили на множество архитекти да издълбаят инициалите си в небето и в резултат на това всичко ми изглеждаше едновременно познато и чуждо. Докато седях отзад в черното такси по пътя от летището покрай Темза, гъстото множество от нови жилищни сгради и офиси около електростанцията „Батърсий“ ми заприлича на бойно поле. Като че ли беше имало вражеско нашествие и всички тези кранове с мигащите им червени светлинки бяха чудовищни птици-мършояди, заети да кълват невидимите трупове по земята.

Бях решила да прекарам първата вечер на хотел, което – честно казано – беше абсурдно преживяване. Лондончанка по рождение, сега бях изпаднала до положението на турист, и хотелът – във Фарингдън, от веригата „Премиер Ин“ – не ми хареса не защото в самия хотел имаше нещо лошо (беше си съвършено чист и удобен хотел), а защото бях принудена да отседна там. Докато седях на леглото с бледоморавите възглавници с емблемата със спящата луна, ме обзе истинско отчаяние. Андреас вече ми липсваше. Бях му писала съобщение от летището, но знаех, че ако му се обадя за видеоразговор, сигурно ще се разплача и това ще докаже, че е бил прав и изобщо не е трябвало да тръгвам. Колкото по-скоро стигнех до Съфолк, толкова по-добре. Но все още не бях готова да предприема това пътешествие. Първо трябваше да се погрижа за едно-две други неща.

След неспокоен сън и закуска – яйце, наденичка, бекон, боб – която изглеждаше идентична с всяка друга закуска, сервирана някога в хотел от бюджетна верига, се разходих до гара „Кингс Крос“, където в арките под железопътните линии имаше гаражи, давани дългосрочно под наем. Когато се преместих на остров Крит, продадох апартамента си в „Крауч Енд“ и почти всичко в него, но в последния момент реших да задържа колата си – яркочервен MGBРоудстър, който си бях купила в пристъп на лудост, съвпаднал с четирийсетия ми рожден ден.

Дори не си бях представяла, че ще го карам отново, и беше налудничаво разхищение да го съхранявам по този начин; плащах по 150 паунда месечно за тази привилегия. Но просто не можех да се принудя да се разделя с него и сега, докато двама млади мъже изкарваха автомобила от гаража, изпитах чувството, че се срещам отново със стар приятел след дълга раздяла. Не, нещо повече от това. Автомобилът беше част от миналия ми живот, която бях успяла да си върна.

Още със сядането на шофьорското място с напуканата кожена тапицерия на седалката, дървения волан и идиотското старомодно радио над коленете ми веднага се почувствах по-добре. Реших, че ако се върна на Крит, ще го карам и там, а проблемите с регистрацията му в Гърция и десния волан да вървят по дяволите. Завъртях ключа и двигателят запали от първия път. Натиснах газта няколко пъти, като се наслаждавах на приветственото ръмжене на двигателя, а после подкарах по Юстън Роуд.

Беше преди обед и движението не беше толкова натоварено, което означаваше, че колите поне се движеха. Не ми се прибираше направо в хотела, затова импулсивно обиколих Лондон, за да разгледам забележителностите по пътя. Преустройваха гара „Юстън“. Гауър Стрийт изглеждаше все така запусната. Сигурно неслучайно се озовах в Блумсбъри, кварталът зад Британския музей, но преди да се усетя, стигнах до сградата на „Клоувърлийф Букс“ – независимото издателство, където бях работила в продължение на единайсет години.

Или поне това, което беше останало от нея. Сградата беше мъка за очите, със заковани прозорци и овъглени тухли зад строителното скеле, и аз си помислих, че застрахователите сигурно отказват да изплатят застраховката. Може би в полицата не бяха включени евентуални щети в резултат на палеж и опит за убийство.

Помислих си да отида до „Крауч Енд“, за да разходя колата си както трябва – но това щеше да бъде прекалено обезсърчаващо преживяване. Във всеки случай имах друга работа. Оставих колата в един обществен гараж във Фарингдън и се върнах пеша до хотела. Трябваше да освободя стаята на обяд, така че ми остана един час насаме с кафе-машината, две пакетчета безплатни бисквити и интернет. Отворих лаптопа си и пуснах търсачката: „Бравлоу Хол“, Стефан Кодреску, Франк Парис, убийство.

Ето какво открих – разказът за мистериозното убийство беше лишен от всякаква интрига и беше предаден в четири кратки, безпристрастни статии.

„Ийстанглиън Дейли Таймс“, 18 юни 2008 година

Мъж е убит в известен хотел

Полицията разследва убийството на 53-годишен мъж, след като тялото му беше открито в 5-звездния хотел, където е бил отседнал. Цената на нощувката в хотелски апартамент в „бравлоу хол“, недалеч от Удбридж в графство Съфолк, е 300 паунда, а хотелът е популярно място за сватбени и други празненства на знаменитостите. Освен това в него са снимани много телевизионни сериали, включително „Индевър“, „Топ Гиър“ и „Антиксроудшоу“.

Убитият е Франк Парис, добре познато лице от рекламната индустрия, носител на отличия за работата си за клиенти като банка „Барклис“ и „Стоунуол“, организацията за равни права на хората с различна сексуалност. Парис се беше издигнал до длъжността на творчески директор в „Макканериксън“ в Лондон, преди да замине за Австралия, за да основе собствена рекламна агенция. Убитият не е имал семейство.

Водещият на разследването, старши инспектор Ричард Лок, каза следното: „Убийството е особено брутално и явно е извършено от един човек, с цел грабеж. Открихме пари, които са принадлежали на господин Парис, и очакваме скоро да извършим арест.“

Убийството е извършено вечерта преди сватбата на Ейдън Макнийл и Сесил Итрехърн, дъщеря на собствениците на хотела Лорънс и Полин Трехърн. Трупът е открит скоро след сватбената церемония, която се е провела в градината на хотела. не открихме за коментар нито една от двете двойки.

„Ийстанглиън Дейли Таймс“, 20 юни 2008 година

Задържан за убийството в Удбридж

Полицията е арестувала 22-годишен мъж във връзка с бруталното убийство на бивш рекламист в „Бравлоу Хол“, известния хотел в графство Съфолк. Старши инспектор Ричард Лок, който води разследването, каза следното: „Това е ужасно престъпление, извършено без никакви скрупули. Екипът ми работи бързо и много съвестно, и с радост мога да съобщя, че успяхме да извършим арест. Съчувствам на младата двойка за това, че най-хубавият ден в живота им беше помрачен от тези събития.“

Задържаният остава в ареста и следващата седмица трябва да се яви пред съда в Ипсуич.

„Дейли Мейл“, 22 октомври 2008 година

Доживотен затвор за „чудовището с чука“ от Съфолк

Румънският имигрант Стефан Кодреску беше осъден на доживотен затвор от съда в Ипсуич след убийството на 53-годишния Франк Парис в хотел „Бравлоу Хол“ недалеч от Удбридж, графство Съфолк, в който една нощувка струва 300 паунда. Парис, описван като „гениален творчески ум“, наскоро се е върнал в страната от Австралия с намерението да се оттегли от бизнеса.

Кодреску, който се призна за виновен, е пристигнал във Великобритания на дванайсетгодишна възраст и скоро е привлякъл вниманието на лондонската полиция, която разследва румънски престъпни банди, специализирани в измами с фалшиви кредитни карти, откраднати британски паспорти и подправени документи за самоличност. На деветнайсетгодишна възраст е арестуван за грабеж и побой. Излежал е двегодишна присъда.

Лорънс Трехърн, собственикът на „Бравлоу Хол“, беше в съда за произнасянето на присъдата. Кодреску е работил в неговия хотел в продължение на пет месеца, в рамките на социална програма за интегриране на млади престъпници в обществото. Господин Трехърн заяви, че не съжалява за постъпката си. „Двамата с жена ми бяхме шокирани от смъртта на господин Парис“, каза той пред съда. „но аз продължавам да вярвам, че на младите хора трябва да се дава втори шанс, да се опитваме да ги интегрираме в обществото.“
Но при произнасянето на присъдата си от минимум двайсет и пет години тъмничен затвор за Кодреску, съдия Азра Рашид заяви: „въпреки вашето минало ви е била дадена уникална възможност да промените живота си. Вместо това вие сте предали доверието и добрата воля на своите работодатели, извършвайки брутално престъпление с цел финансова облага.“

Съдът е установил, че Кодреску (22 год.) е натрупал дългове от игра на покер в интернет и ротативки. Адвокатът Джонатан Кларк заяви, че Кодреску е изгубил връзка с действителността. „живеел е във виртуален свят с дългове, които са излизали от контрол. случилото се онази нощ е било вид лудост психически срив.“

Парис е бил нападнат с чук и пребит до неузнаваемост. Старши инспектор Ричард Лок, който е извършил ареста, каза следното: „никога не съм се сблъсквал с по-гнусно престъпление.“
говорител на „Скрийн Каунсълинг“, благотворителна организация от Норич, се е обърнал към комисията по хазарта с искане за забрана на залаганията с кредитни карти в интернет.

Това беше цялата история: от начало до край. Но докато търсех в интернет, попаднах на нещо, което можеше да послужи като кода на всичко останало, ако в действителност не се беше случило преди него.

„Кампейн“, 12 май 2008 година
Последни поръчки за „Залез“ в Сидни

„Залез“ – рекламната агенция, основана в сидни от бившия директор в „Макканериксън“ Франк Парис – е обявила фалит. австралийската комисия за финансов надзор потвърди, че компанията е прекратила търговската си дейност, едва три години след излизането си на пазара.

Парис, който е започнал кариерата си като копирайтър, беше добре известна фигура на лондонската рекламна сцена в продължение на повече от две десетилетия, като спечели професионални отличия за работата си за банка „Барклис“ и веригата от пицарии „Доминос“. Парис е автор и на противоречивата рекламна кампания „Корав педал“ за организацията „Стоунуол“ през 1997 година, в подкрепа на правата на хомосексуалните във въоръжените сили.

Самият Парис беше напълно откровен по отношение на собствената си сексуалност и беше прочут с екстравагантните и пищни празненства, които организираше. Смята се, че заминаването му за Австралия е продиктувано от личното му решение да смекчи публичния си образ.

През първия месец след откриването си рекламната агенция „Залез“ успя да спечели някои сериозни клиенти, включително слънчевите очила „Фон Зипър“, сладкарските изделия „Уагънуийлс“ и спортните обувки „Къстъм“. но ранните успехи на компанията бяха отбелязани на фона на свит пазар, който доведе до значителен спад на продажбите и разходите за реклама. Рекламата в интернет и продуктовото позициониране онлайн са най-бързо развиващите се области в Австралия и става ясно, че „Залез“ – със своя акцент върху традиционните медии вместо върху дигиталните – е безнадеждно закъсняла още на старта.

Как трябваше да тълкувам цялата тази информация?

Купете

Ами вероятно редакторът в мен не пропусна да забележи, че убийството беше описано във всяка една от статиите като „брутално“ – като че ли някога се случва да убиват някого нежно или с обич. Журналистите бяха успели да скицират характера на Франк Парис с малкото подробности, с които бяха разполагали – носител на отличия, хомосексуален, екстровертен и в крайна сметка стигнал до провал.

Това не беше попречило на „Дейли Мейл“ да го нарече „гениален творчески ум“ – но от друга страна в този таблоид са били готови да му простят почти всичко, след като е бил убит от румънец. Дали Стефан Кодреску наистина беше участвал в банди, замесени в измами с паспорти, кредитни карти и прочие? Нямаше никакви свидетелства за това, а полицейското разследване срещу румънски банди по същото време може да е било чисто съвпадение. В края на краищата, бил е арестуван за грабеж.

Купете

Колкото до гениалния Франк Парис, имаше нещо почти абсурдно в това, че беше отседнал в някакъв хотел в Съфолк – особено пък вечерта преди сватба, на която не е бил поканен. Полин Трехърн ми беше казала, че е пристигнал да посети роднини – тогава защо не беше отседнал при тях?

Споменаването на старши инспектор Ричард Лок ме обезпокои. Двамата се бяхме запознали след смъртта на Алан Конуей и според мен е уместно да се отбележи, че не си бяхме допаднали. Спомнях си го – едрия, гневен полицейски служител, който нахлу в едно кафене в покрайнините на Ипсуич, крещя ми в продължение на петнайсет минути и после си тръгна. Алан беше го използвал за първообраз на един от героите си и Лок беше решил да обвини мен за това. Беше му отнело по-малко от една седмица да посочи Стефан за извършител на престъплението, да го арестува и да му предяви обвинение. Дали беше сгрешил? Ако се съдеше по статиите във вестниците – и по онова, което ми бяха разказали семейство Трехърн, като стана дума, – цялата история беше от ясна по-ясна.

Но осем години по-късно СесилиТрехърн беше решила друго. И беше изчезнала.

Нямаше кой знае какво повече да свърша в Лондон. Изглеждаше ми очевидно, че ще трябва да говоря със Стефан Кодреску, а това означаваше да го посетя в затвора – но дори не знаех къде е той, а семейство Трехърн не можаха да ми помогнат по този въпрос. Как се предполагаше, че мога да разбера? Отново се обърнах към интернет, но не открих нищо там. После си спомних за един писател, когото познавах: КрейгАндрюс.

Беше започнал да пише късно и аз бях публикувала първия му роман – трилър, в който действието се развиваше в затвора. Още на първо четене се бях впечатлила не само от многото насилие в книгата му, но и от многото автентични факти. Явно беше направил сериозни проучвания.

Естествено, вече друго издателство публикуваше книгите му. „Клоувърлийф Букс“ не бяха оправдали очакванията му, след като издателството буквално беше изгоряло и беше прекратило дейността си, но от друга страна книгата му беше имала търговски успех и бях забелязала положителна рецензия за последния му роман в „Мейл онСънди“. Нямаше какво да губя, така че му изпратих имейл, за да му кажа, че съм се върнала в Англия, и да го попитам дали не може да ми помогне да открия Стефан. Не бях сигурна, че ще ми отговори.

След това си прибрах лаптопа, взех си куфара и спасих колата си от паркинга, където вече дължеше фантастична сума за привилегията да бъде приютена в един мрачен, запуснат ъгъл. Въпреки това се зарадвах да я видя отново. Седнах зад волана и броени мигове по-късно вече летях надолу по рампата към изхода, а оттам по „Фарингдън Роуд“ към графство Съфолк.