Press "Enter" to skip to content
banner
АЛПРО ЕООД
Продажба, инсталация, монтаж и поддръжка на хардуер и софтуер
Изработка и поддръжка на сайтове и други дейности в областта на ИТ
тел: 0884174616
ел. адрес: alpro@abv.bg

По буквите: Бояджиев, Радичков, Сампсън

"Кухата сърцевина на живота", "Спомени за коне" и "Колсхил" са новите литературни предложения на Марин Бодаков.

© „Тоест“

„Кухата сърцевина на живота“, „Спомени за коне“ и „Колсхил“ са новите литературни предложения на Марин Бодаков.

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> Текстът е препубликуван от „Тоест“.

„Кухата сърцевина на живота“ от Цочо Бояджиев

София: Издателство за поезия ДА, 2020

Кухата сърцевина на живота от заглавието на книгата е смъртта. Така е според поезията на проф. Цочо Бояджиев.

Първоначално смятах, че мога да обединя неговите иронии, опрощения, разкаяния и утешения под една-единствена дума: тъга. Но тази дума вече е притежание на нашия приятел Георги Господинов. А и най-вероятно греша: по-подходящото събирателно е мекота.

И именно за човешката мекота са стихотворенията на Бояджиев – те идват от нея и живописно я пресъздават. Меланхолията се надгражда до мекота. Не ме разбирайте погрешно: не става дума за отпуснатост или за малодушие. Напротив, тези стихотворения излъчват една много приятна, всъщност безценна умора от живота. От пълноценния живот.

Те, разбира се, са много умни, но нямат откривателски и изобретателски претенции. Прочее, стиховете и в тази Цочова книга излъчват притегателна интелектуална благост. Кротост. Любовна кротост. Някак още с появата си стихотворенията на Цочо са на терена на класическото, в друго, не наше време.

Да приемаш спокойно разочарованията, да омекотяваш света, да пишеш, а зверовете на преносните значения да спят спокойно край поседналите ти за отдих колене – за всичко това е нужна сила, промислена, просветена сила.

Споменах „любовна кротост“. По-скоро иде реч за самотна любов, обемаща всичко любов. Мекота на твърдостта.

Наистина всичко е тук, както ми каза в съня ми една покойна приятелка. Ето защо:

за да им каже че когато малчуганът
с обелените колене най-сетне
се покатери на високата ограда
и хвърли поглед към мечтаното отвъд
то се оказва тясно градско дворче
обрасло с бурени бодливи тръни и трева

Из „Хвърчило“

„Спомени за коне“ от Йордан Радичков

София: изд. „Нике“, 2020

Купете

Милост и нежност.

Всеки – всеки – от нас тук долу заслужава милост и нежност.

Така завършва прекрасната монография на проф. Инна Пелева „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга“.

Милост и нежност. Повече от старите книги, отколкото от хората край нас. Но да вървим напред. И назад.

През 1889 г. Фридрих Ницше е в Торино. Там скандалният философ вижда как селянин бие кон – и се мята да защити животното, обгръща с ръце врата му и припада. През следващите 11 години, до самата си смърт, Ницше мълчи.

Писателят Йордан Радичков също дълго мълчи, след като бива уплашен от куче. Но изневиделица върху него и близките му връхлитат буквално пощурели коне – и той проговаря. Извиква „кон“ или „мамо“, малкият Йордан не помни

Сега си давам сметка, че в този миг проговаря един от най-важните за мен хора в българската – и далеч не само тя – история.

Един човек умира, друг се ражда. Ражда се между коне. Ражда се между вълци. А повестта „Спомени за коне“ е едно от най-красивите опровержения на Ницше: Бог не е мъртъв. Изобщо не е.

Възвишена работа. Лачените копита на незнайните коне изтопуркват от страница към страница, от детството към настоящето, от Калиманица към света! И ми идва да плача, и да съм благодарен, че съм бил съвременник на гений, че съм дълбоко разчувстван от пасажи в една селска повест – за куче, паднало в кладенец, за глухонямо момиче, което тъй и тъй не проговаря, за боси детски години За слово, което се усуква и разсуква. Като бинт.

Много коне има в тези „Спомени“ Един от тях, натоварен с въглища, чупи крак на софийска улица – и както се полага, го убиват. Но малкият син на писателя, пострадал с очите при тежък инцидент и видял за последно тъкмо коня, няма да научи за убийството. А на мястото на този кон винаги ще запрягат нови…

Това е една от най-хубавите новогодишни истории, които съм чел, но тя изобщо не става за преразказване Абе как да преразказваш Радичков, Марине, чуваш ли се…

Бях забравил, че Георги Марков има есе за тази невероятна повест:

И аз напълно съм съгласен със следния ред на Радичков:

„Две са началата на нацията, аз ги виждам в тези две деца: едното начало е в лудо препускащото конче за езда, действено и рисковано, другото начало е в кончето-люлка, кончето на удобството и на сигурността.“

И цялата новела е пропита с чудна, най-възвишена и завладяваща носталгия по истинското конче, защото човекът, настанил се върху кончето-люлка, може само да се усмихва с горчива ирония на себе си и на тая прекалено красноречива трансформация. Тъкмо носталгията на Йордан Радичков – чиста, несантиментална, сиво-зелена като цвета на философската ирония, е може би най-силното чувство, което иде от всеки ред. []

Нямам нито време, нито възможност да изразя всичко, което Радичковите коне, вълци и деца извикаха у мен. Но искам да поставя най-високо от всичко наистина чудния език, на който е написана тази новела. За мен, безусловно, най-хубавият някога изречен, някога чут български език.

(Вж. Георги Марков. Литературни есета. София: Български писател, 1990, с. 74-79.)

В книгата има още две повести, не по-малко великолепни от „Спомени за коне“ – „Таралеж“, образцова самородна постмодерна история със/за Емилиян Станев, и „Страх“ Наистина световен писател в несвети времена. Има, има какво да препрочитаме през януари – най-българския месец, месеца на Йордан Радичков.

„Колсхил“ от Фиона Сампсън

Превод от английски Цветанка Еленкова, София-Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020

Вкусът на кръв в млякото.

Приятел ме попита какво хубаво ми се е случило тези дни. Единственото, за което се сетих, беше глогът, оставен да се суши върху карирана кърпа на терасата. Жена ми го беше набрала в софийските поли на Стара планина. А на страница 52, към стихотворението „Мляко от глог“, Фиона Сампсън е сложила епиграф: „Глогът носи смърт в къщата.“ Стихотворението завършва на следващата страница: „страхът ти / тъй леко тъй тъмно носен.“ Да, няма запетайка.

Приятелка книжарка, която работи, както казва тя, в Заешката дупка, колекционира снимки и картинки на пране. Когато открия нещо подходящо, и аз ѝ пращам. Снимах ѝ „Псалм за въжетата с пране на Колсхил“, в който иде реч за „безпричинен блясък / на чаршаф и щипка, на въже за връзване // чаршаф между небето и калта – / сякаш че градината е в паузата / на вечното завръщане“ Псалм ли? В стихотворенията на Фиона Сампсън има много загатната музика. Не само музиката на пчелите, разбира се, а например Барток. Но аз бих слушал, когато препрочитам нейната книга, православните песнопения на Джон Тавенър…

Като казах композитор, в тези дни си разменям бележки с приятел композитор – относно способността да се радвам, която отдавна изгубих, да се радвам на плодовете от работата си, ако щете Моят приятел е дълбоко религиозен човек – затова му преписах финала на въпросното стихотворение за прането: „Всичко, от което се нуждаеш, е една игра на / повърхността – всичко, от което се нуждаеш. И което имаш.“ Ето какво ми отвърна той: „Добре би било да се научим във всеки един момент да си задаваме това като въпрос.“

Поезията на Фиона Сампсън по същество е религиозна поезия. Тя свързва – ето, свърза ме не само само с приятелите, които изредих, но и с още много приятели, които изобщо не подозират за това, но сме споделили съмненията си. Свързва ме и с по-дълбоки равнища в самия мен. Защото „Да гледам себе си / е да се плъзвам край себе си, сякаш избутвам чужденец“…

Колсхил е обаятелно място в английската провинция, където Фиона Сампсън е написала много от книгите си. Свещено място. Там животът е семпъл, дълбок, изящен, в божиите ръце – така, както трябва да бъде. А самата стихосбирка „Колсхил“, смятана от критиката за шедьовър, е посветена на добрите ѝ съседи. Сред тях има елени.

Понякога по здрач
имам чувството
че съществувам истински.