Press "Enter" to skip to content
banner
АЛПРО ЕООД
Продажба, инсталация, монтаж и поддръжка на хардуер и софтуер
Изработка и поддръжка на сайтове и други дейности в областта на ИТ
тел: 0884174616
ел. адрес: alpro@abv.bg

Искам си вкуса обратно

Искам си вкуса обратно

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> В годината, в която хиляди хора загубиха вкус и обоняние, списание „Бакхус“ покани младата оперна певица Мила Михова (повече за нея в края на текста), която също преболедува COVID-19 и има отношение към добрата храна и готвене да разкаже какво означава това за един човек, който може да цени и кулинарните удоволствия. „Дневник“ препубликува текста от „Бакхус“, а новият брой на списанието, посветено на най-добрите ресторанти в България и с още гурме истории – може да прочетете тук.

Истината е, че през първите 2 седмици на COVID-19 беше наистина без значение имам или нямам вкус и обоняние, защото храненето ми се струваше като напълно безсмислено занимание на фона на физическите страдания, през които преминавах по време на боледуването. Наясно съм, че в седмици на лични здравословни проблеми, след месеци на световен шок, който нанесе тежки сътресения на човечеството, здравната система и световната икономика, загубата на вкус освен досаден симптом е и една повърхностна тема.

Но когато тялото ми започна да се възстановява, а аз да се чувствам все по-силна, все по-здрава и все по-гладна, а всичко, което опитвах, имаше абсолютно идентичния вкус НА НИЩО, тогава разбрах какво значи, когато хората казват, че вирусът „удря в емоциите“.

Като човек, който не просто цени добрата храна, а е посветил немалко от времето си в изучаване на храни, национални кухни, техники в готвенето и култура на храненето, да изгубя вкус и обоняние беше удар под кръста. Още по-тъжно беше, че се оказах с диагнозата long covid, която се изразява в задържане на вторичните „невропатични симптоми“ – главоболие, умора и отпадналост и загуба на вкус и обоняние за по-продължителен период, който може да достигне няколко месеца.

Всеки ден се предизвиквах със силни аромати и вкусове, но резултатът беше абсолютно еднакъв. Можех да различа бегло сладко от солено. Изобщо не усещах люто. Изключение направи зърното черен пипер, което сдъвках и усетих леко раздразнение в гърлото. Малко по-силно усещах кисело, затова започнах да слагам лимон на почти всичко. Изобщо не можех да различа аромата на храните.

Например, ако пред себе си имам парче захер и парче мимоза, ще различа тортите само на външен вид. Но няма да усетя гладкия черен шоколад и кайсиевото сладко на едната или аромата на ванилия и гран марние на другата.

Започнах да водя дневник на загубата на гурме рецептори, но не си представяйте тъжна статистика като „ден 23 – все още без вкус и обоняние“. Аз записвах всичко, което искам да опитам и усетя, възпроизвеждах вкусове по памет и се опитвах да предизвикам сетивата си, да се опитам да извадя някое усещане на повърхността, с което да възвърна усета си към живота така, както го ценя най-много – вкусен, ароматен, наситен с преживявания с храна и напитки.

Исках да усетя вкуса на божественото ми кафе, изпечено в една от най-старите фабрики в Северна Италия от 1790 г. Bontadi, селектирано зърно по зърно арабика от плантациите им в Бразилия и Африка, смляно в сребърна кафемелачка, приготвено в мока кафеварка на Bialetti и сервирано в немски порцелан Hutschenreuther. Аромат, който с обонянието си на италианска ловна хрътка, докарана в жълто кашмирено пуловерче, преди можех да усетя през врати, стени и под пълна анестезия. А днес кафеварката ми се струва кубинска мока, сварила виетнамска псевдоникарагуанска безвкусна каша в чашка от фабрика „Китка Нови Пазар“.

Това не е живот. Искам да усещам храната си. Да приготвям лингуине с лимоново olio, aglio, peperoncino, бавно готвено кубинско свинско MOJO с нежно маслено пюре от картофи, батат, пащърнак и дюля, да впия зъби в хрупкав каталунски Pa amb tomàquet, натъркан с най-ароматния зехтин и най-зрелите домати, да изсмуквам ледени стриди, да беля скариди с нетърпение и после да усещам морето в устата си, да ми се изпоти мозъкът от лют тайландски том ян, нека не се залъгваме, искам да седна в скарабар на „Бенковски“ и да забия тройка от най-добрите кебапчета на северното полукълбо, така както религията на Станислав Раковски повелява.


Искам отново да мога да взема чаша с вино, да погледна през нея към светлината и да видя цвета му, да я наклоня над ръката си и да видя как виното се превръща в лупа и увеличава пръстите ми, да я завъртя, докато постигна перфектния виновъртеж, който ще освободи ароматите, да доближа нос до ръба на чашата, да вдишам и да кажа с изключителна сериозност глупости като „виното лупира превъзходно, лозето е расло на склон с югозападно изложение в умерено сух сезон, усещам акациева бъчва и аромат на мед, бели цветя и зряла круша, виждам как съзвездието Касиопея се е плискало в бъчвите в любовен танц с гроздовете, събрали тосканското слънце и вятър, прокарал пръсти през короните на кипариси и кедри“ и вие да бъдете сигурни, че съм права.

Отношението ми към храната и виното е такова, че преди COVID-19 можех да ви приготвя пълнена патица с ориз, златни стафиди, напоени във френски коняк, и портокалова кора на поднос на Розентал, да го комбинирам с ефирен купаж от Côtes du Rhône, вие да сте зашеметени, но аз да долавям, че съотношението индийско орехче – портокалова кора не е добро и да се обявя за провалена домакиня.

Днес, на ден 40 без рецептори, имам нужда да готвя с човек с обоняние до себе си и да го използвам за „пищов“, който да различи кардамон от кориандър от мое име.

През изминалите дни се предизвиквам с аромати от кухнята и живота, за да събудя заспалия си усет. Успях, може би фантомно, а може би наистина да различа L’heur Bleue на Guerlain – кора от лайм, трюфелова паста. Това са онези три аромата, които по принцип имат свойството да нахлуват в носа ми с взлом и да ги ценя и обичам. Сега влязоха на пръсти, но донесоха новината, че съм напът да се върна в пътя, истината и гурмето.

За още гурме истории – може да поръчате новия брой на „Бакхус“ – тук.

* Мила Михова е оперна певица и автор на две книги. В последните няколко години се изявява на сцени в България и чужбина, изпълнявайки рядък оперен репертоар и представяйки ексклузивния проект Bjork Alternative, в който изпълнява легендарни авторски песни на исландската поп икона Бьорк във версия за оперна певица с акомпанимент на старинни инструменти. Пяла е на престижни сцени в Италия, Франция, Германия, Италия и др. Работата ѝ е свързана с много пътувания и срещи и има богата кулинарна култура. Завършила е курс за сомелиери, редица кулинарни курсове и е била член на Social media masters жури на конкурси за коктейли.