Днес

И без българското вето Балканите си имат достатъчно проблеми

Кадър от щурма на парламента в Белград през юли

© Associated Press

Кадър от щурма на парламента в Белград през юли

Фиксирането в спора със Северна Македония отне на България общия поглед към онази част от Западните Балкани, която иска да се присъедини към Европейския съюз (ЕС) и на чиято интеграция премиерът Бойко Борисов бе най-голям застъпник допреди две години и половина; нещо повече – преди малко над година той наричаше забавянето на процеса „историческа грешка“.

Кои събития в региона останаха в сянката на коронавируса, Гоце Делчев и словесната престрелка между правителства и партии в София и Скопие тази година? Няколко примера от всяка държава.

Албания

Албания бе сред държавите, които реагираха най-драстично в опит да ограничат вируса.
Това помогна в началото; вероятно помогнаха и необичайното единство между управляващи и опозиция при извънредното положение и армията, изпратена по улиците. Строгите мерки бяха използвани и за някои непопулярни решения, предизвикали недоволството на гражданското общество. Чашата преля при втората вълна ограничения, когато нарушител на полицейския час бе застрелян и последваха дни на остри сблъсъци с протестиращи.

Вътрешният министър подаде оставка едва дни по-късно, а властите в Тирана не положиха усилия да успокоят публичното недоволство. Само дни преди това гражданското общество изрази недоволство от друг проблем – с промени в Наказателния кодекс стана по-лесно да бъдат осъдени журналисти и издатели, ако се докаже, че са „оклеветили“ държавата – и то по-малко от половин година преди парламентарните избори. Последният вот миналата година бе съпътстван от скандал с участието на в. „Билд“, посочил връзката на управляващите с изборни измами.

Протестите след убийството на протестиращ в Тирана, 10 декември

© Associated Press

Протестите след убийството на протестиращ в Тирана, 10 декември

Към този момент, докато интересът на Европа на Балканите бе насочен към българско-македонския спор, дипломати обсъждаха този епизод, повдигащ въпроси за поведението на албанските институции и законността, но и други, по-стари условия, с чието изпълнение тя се забави, за да получи одобрение от няколко северни държави. В страната месеци наред нямаше конституционни съдии (и следователно конституционен съд). Президентът Илир Мета назначи няколко съдии, нужни за целта, едва преди дни, но призна, че процесът не бе издържан.

Босна и Херцеговина

В годината, когато се навършват четвърт век от клането в Сребреница и Дейтънското споразумение, сблъсъкът на Босна и Херцеговина с коронавируса бе тежък, макар в отделни кантони да бяха отбелязани успехи на местно ниво. В края на 2020-а обаче страната се върна към още една позната, но пренебрегвана от Европа криза от последните години – стотици мигранти, живеещи в тежки условия в северната част на страната, са заплашени от измръзване, а пожарът, унищожил част от голям лагер в Бихач край хърватската граница, влоши ситуацията им.

Зад тези проблеми плахо се показва възможността за политическа промяна. На местни избори (особено важни в държава със сложно, раздробено устройство като босненското) опозицията спечели в редица градове, крепости на управляващите – сред тях бяха столицата Сараево, където дълго доминираше Партията за демократично действие, и главният град на босненските сърби Баня Лука, където властта бе в ръцете на Съюза на независимите социалдемократи на Милорад Додик. Независимо дали са на бошняци, хървати или сърби, управляващите партии само втвърдиха националистическия си дискурс в последните години, без съществено да подпомогнат развитието на страната.

Руският външен министър Сергей Лавров със сръбския член на босненското президентство Милорад Додик, 14 декември

© Associated Press

Руският външен министър Сергей Лавров със сръбския член на босненското президентство Милорад Додик, 14 декември

Вотът даде надежда за известна промяна – дори в Мостар, където гласуваха за местна власт за пръв път от 12 години след решение на конституционния съд и продължителна липса на консенсус на управляващите партии на хървати и бошняци за нови изборни правила. Резултатът там е в полза на управляващите, но във фактически разделения след войната град (хърватите днес са в западната част, бошняците на изток) си проправиха път и мултиетнически партии с платформа около идеи.

В деня на годишнината от Дейтънския мир обаче западни политици забелязаха с тревога, че за среща с Додик, който не крие близостта си нито с Белград, нито с Москва, пристига руският външен министър Сергей Лавров. Всъщност първоначалните планове бяха за среща и с тримата босненски президенти, но бошняшкият и хърватският представител отказаха, след като Лавров избра да започне от босненския сръбски град Баня Лука вместо от столицата Сараево – напомняне за геополитическия капан, от който Босна не съумява да се измъкне.

Косово

Косовската политическа криза бе различна от всички други. След двукратна смяна на правителства за година Прищина се върна в изходно положение и ще има нови избори. Първият лидер на страната, който не е част от стария „военен“ елит от конфликта с Белград, бе свален за няколко месеца и обвини САЩ за станалото. Върнаха се във властта и бившите командири, с които бе започнал работа специалният пратеник на Белия дом Ричард Гренел. Сред тях бе и президентът Хашим Тачи, основен стълб в инициатива на САЩ за нормализация на Сърбия и Косово. Първо бяха подписани икономически документи за директни полети; по-късно бе насрочена среща в Белия дом, за каквато президентът Доналд Тръмп бе говорил още през 2018 г. и която свари европейците неподготвени (и ги принуди отново да се активизират и да назначат собствен специален пратеник по темата).

На Тачи обаче почти се наложи да слезе от самолета за Вашингтон след съобщение, че може да бъде обвинен във военни престъпления от Хага. Това отложи визитата с два месеца и на негово място се оказа премиерът Авдуллах Хоти. „Историческото“ споразумение – предшествано от опити на Брюксел да върне Белград и Прищина на масата за преговори след няколко години застой – обаче съдържаше повече ангажименти на двете държави към САЩ, отколкото помежду им, колкото и Тръмп да настояваше, че конфликтът е приключил „с целувки и прегръдки“.

Два месеца след него Тачи, ветеранът на косовската политика, подаде оставка, след като действително бе обвинен. Това ще се наложи и на Хоти, чиято партия отива на предсрочни избори, след като конституционният съд поиска разпускане на парламента – по време на създаването му мнозинството е дошло от депутат, осъден за корупция.

Северна Македония

Политиката в Северна Македония обяснимо бе далеч по-позната на България в последните месеци. Зад размяната на реплики за миналото обаче политиците в Скопие скриват трудна година. Премиерът Зоран Заев подаде оставка, след като миналата есен Франция блокира европейския път на страната му. Предсрочните избори през април обаче първо отложиха преброяването на населението, а след това самите те бяха отложени заради пандемията и на практика половин година се управляваше от служебен кабинет, в който се нагнетяваше напрежение между „бившите управляващи“ и „бившата опозиция“. Междувременно продължиха реформите в съдебната система и разузнаването, които Еврокомисията приветства.

По-късно дойде и познатата криза с България. Повод за критики към властта след изборите, върнали Заев, дойде и от затрудненията на здравната система в борбата с коронавируса, а опозицията заговори за „европейски Ухан“ на Балканите.

От лявата страна на американския президент Доналд Тръмп е сръбският му колега Александър Вучич, отдясно - косовският премиер Авдуллах Хоти. Снимката от 4 септември

© Associated Press

От лявата страна на американския президент Доналд Тръмп е сръбският му колега Александър Вучич, отдясно – косовският премиер Авдуллах Хоти. Снимката от 4 септември

Сърбия

Сърбия успя като по учебник да възпроизведе всички стереотипи, за които я критикува Западът. Тя не успя да отвори нито една глава в преговорите с ЕС. Пандемията подчерта (но отчасти заради грешки на ЕС, в началото пренебрегнали Западните Балкани) близостта с Китай, чиито представители за кратко бяха единствените „добре дошли“ по думите на сръбските политици. Пекин действително оказа сериозна помощ, превърнала Сърбия в регионален лидер по брой тестове (ако не се брои Гърция). Въпреки пандемията гост в Белград (освен в Сараево) бе и руският външен министър Сергей Лавров. Коментари на президента Александър Вучич пред него наведоха на мисълта, че решение на косовския конфликт е невъзможно без сериозни отстъпки за Сърбия и Русия и той твърдо стои зад това. В друго решение – отпреди седмица – експерти видяха и натиск от САЩ, след като Сърбия се отказа да изгражда 5G мрежи (засега).

Основната тревога за Европа обаче дойде от изборите. На тях след опозиционен бойкот управляващата Сръбска прогресивна партия (СНС) на Вучич спечели над две трети от гласовете и над три четвърти от местата в парламента – институция, на практика обезсмислена от доминацията на проправителствени политически сили (такива са социалистите на Ивица Дачич, вече станал председател на парламента, и малка националистическа партия). Протести срещу Вучич и обявявани от властта мерки за коронавируса имаше два пъти тази година, като вторият път се стигна и до насилие и щурм на парламента. Опозицията започна да търси алтернативи, за да се чуе гласът ѝ.

Черна гора

Голямата промяна тази година дойде от малка Черна гора. Там започна (макар никой да не знае кога ще завърши) залезът на политическата сцена на президента Мило Джуканович – неговата Демократична партия на социалистите (ДПС) не бе спирала да е на власт още от 90-те, отпреди страната да стане независима. Сега, на последните избори, след икономическа криза заради коронавируса и напрежение между Подгорица и Белград заради църковни и други въпроси, ДПС се оказа извън властта.

Новият премиер Здравко Кривокапич, инженер почти без политически опит, но прочул се като активист, не крие симпатиите си към Сърбия (каквито имаше и Джуканович, преди да направи геополитическия си завой към Запада, ЕС и НАТО). Той обаче не смята (поне на думи) да променя курса на страната и голямото изпитание, пред което ще се изправи, е укрепването на институциите и справянето с дълбоката корупция.

А сега накъде?

Равносметката не цели да е изчерпателна и мястото тук не би стигнало да се изброят всички други проблеми. Изпитанието за проблематичните здравни системи бе тежко. Политиката в региона все още не може да се отърси от клиентелизма и синдрома на пленената държава; нараства китайското влияние дори в медиите, в Северна Македония – и това на една конкретна държава от ЕС. Нуждите на Западните Балкани не са се променили – подадена ръка от (всички в) Европа в името на бъдещето, за да може да се води след това откровен разговор за миналото. Такъв ще е необходим не само между София и Скопие.

Как е свързано всичко това с България? Държавите от двете страни на въображаемата граница между „Западните“ и „Незападните“ Балкани все още не се различават прекомерно в политическия си живот. Голямата бразда между тях чертаят две букви: ЕС.