© „Изток – Запад“
„Не всичко започва от теб“ е отличена със сребърен медал от журито на Nautilus Book Award в категория „Психология“.
Вече е доказано, че травматичните преживявания може да се предават от едно поколение на друго. Стресът, преживян от родителите, бабите и дядовците и дори по-далечен роднина, е закодиран в гените на техните наследници. Поколение след поколение възпроизвежда определени модели – алкохолизъм, депресия, агресивност, зависимости. Дори ако човекът, получил травмата, е починал или историята му е била забравена, споменът и чувствата продължават да живеят в потомците и да определят тяхното емоционално и физическо състояние.
Как може да се излезе от този омагьосан кръг? Как може да се тушира мрачната наследственост?
Отговорите на тези въпроси дава американецът Марк Уолин в книгата си „Не всичко започва от теб“, издадена на български от „Изток – Запад“. Авторът е индивидуален и групов терапевт повече от 20 години, считан за пионер в областта на наследствените травми.
„Разработените от Уолин инструменти дават възможност да стигнем до страховете и тревогите, надничащи зад думите, поведението и физическите ни симптоми. Техниките за изработване на генограма, или разширено родословно дърво, създават карта на преживяванията, връщайки ни поколения назад“, казват от издателство „Изток – Запад“.
„Не всичко започва от теб“ е публикувана през 2016 г. и е отличена със сребърен медал от журито на Nautilus Book Award в категория „Психология“. Наградите се дават за социално значими книги. Досега „Не всичко започва от теб“ е преведена на 20 езика.
Из „Не всичко започва от теб“ от Марк Уолин
Миналото никога не умира. То дори не е минало.
Уилям Фокнър, „Реквием за една монахиня“
ЕДНО НЕОЧАКВАНО СЕМЕЙНО НАСЛЕДСТВО
Някои наследяват дългите крака на дядо си, други – носа на майка си, но Джеси беше наследил от чичо си страха, че ако заспи, няма да се събуди, а в основата на депресията на Гретчен стоеше семейната история с холокоста. Във всеки от тези двама души се криеха фрагменти от травма, която беше прекалено тежка, за да бъде излекувана в рамките на едно поколение.
Когато са изправени пред непоносимо страдание, непреодолима скръб или огромно чувство за вина, хората понякога се чувстват неспособни да превъзмогнат страданието и затова се опитват да не мислят за него и да го избегнат – такава е човешката природа. Но блокирайки тези чувства, ние неволно спираме и процеса на изцеление, чрез който можем съвсем естествено да се избавим от травмата.
Понякога болката се утаява в нас, докато не намери начин да се изяви или да получи облекчение. Но това често се случва в рамките на следващите поколения, където тази спотаена болка избива под формата на необясними симптоми. При Джеси усещането за сковаващ студ и треперенето се бяха появили, когато той беше стигнал възрастта, на която чичо му Колин беше замръзнал до смърт. А Гретчен живееше с отчаянието и самоубийствените импулси на баба си, откакто се помнеше. Тези чувства до такава степен се бяха сраснали с живота ѝ, че никой не беше и помислил да се усъмни в техния произход.
Понастоящем нашето общество не предлага много варианти за помощ на хора като Джеси и Гретчен, които носят останки от родова травма. Обичайно те могат да се консултират с лекар, психолог или психиатър, който да им назначи лекарства или терапия, или и двете. Но дори да донесат известно облекчение, тези средства като цяло не решават напълно проблема.
Не всеки от нас е белязан от тежки семейни травми като тези на Джеси и Гретчен. Но всяко събитие като смъртта на бебе, оставянето на дете за осиновяване, загубата на дом или дори загубата на вниманието на майката могат да накарат духовните ни устои да рухнат и да блокират потока на любовта в семейството. Когато разкрием произхода на тези травми, дългогодишните семейни модели най-сетне намират разрешение. Тук е важно да отбележим, че не всички ефекти от травмата са негативни.
В следващата глава ще ви разкажа за епигенетичните промени – химичните изменения, настъпващи в клетките ни в резултат на травматично събитие.
Според Рейчъл Йехуда целта на епигенетичната промяна е да разшири диапазона на начините, по които реагираме в ситуации на стрес, а това, по нейните думи, е положително нещо.
– С кого предпочитате да воювате рамо до рамо? – пита тя.
– С човек, който има предишен опит в битки и знае как да се защитава? Или с човек, на когото никога не му се е налагало да се бие за нищо?
Щом разберем какво предимство ни дават биологичните промени, настъпили вследствие на стреса и травмата, ще проумеем много по-добре на какво сме способни и какъв е истинският ни потенциал. Погледнато по този начин, заветът, който оставяме на следващите поколения под формата на наследени или лично преживени травми, съдържа не само страдание, но също и духовна сила и издръжливост.
