Press "Enter" to skip to content
banner
АЛПРО ЕООД
Продажба, инсталация, монтаж и поддръжка на хардуер и софтуер
Изработка и поддръжка на сайтове и други дейности в областта на ИТ
тел: 0884174616
ел. адрес: alpro@abv.bg

Весела Ляхова: Истината не е креслива като лъжата и по-лесно ѝ се запушва устата

Весела Ляхова

© Личен архив

Весела Ляхова

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> „Дневник“ препубликува със съкращения от „Диалог“ интервюто с писателката Весела Ляхова, чийто роман „Бежанци“ наскоро беше преиздаден от „Жанет 45“ . Цялото интервю четете тук.

Книгата излезе през 2013 г. и стигна до финалните номинации на наградата „Роман на годината“ за 2013 г. на Дарителски фонд „13 века България“. Същата година авторката беше отличена с наградата „Христо Г. Данов“ за художествена литература, както и с наградата за белетристика на Портал „Култура“ през 2014 г. за художествено осветляване на белите полета от историята на българския народ. „Бежанци“ беше представен на Международния панаир на книгата и на Европейския фестивал на първия роман в Будапеща (2014).

В романа си „Бежанци“ разказвате историята на българското население от Драмско, чиито надежди да живее в собствена държава са изпепелени на два пъти през първата половина на ХХ век и на два пъти се налага да търси убежище в България. Бихте ли разказали повече?

– Действието в романа се развива на фона на събитията от 40-те години – нападението на Италия срещу Гърция през 1940 г., което води до намесата на Германия и пренасянето на войната на Балканите, временното българско управление на Беломорието от 1941 г. до 1944 г., Драмското въстание през есента на 1941 г., прогонването на българското население от родните огнища през 1944-1945 г., което търси подслон в България. И накрая акциите по насилствената македонизация. Но всички тези събития са финалната част на една дълга и трагична история, започнала в края на XIX век, а защо не и преди това.

Родственици на авторката от с. Кобалище, Драмско, снимани през 30-те години в градско облекло.

© Личен архив Весела Ляхова

Родственици на авторката от с. Кобалище, Драмско, снимани през 30-те години в градско облекло.

Бих искала да подчертая двете важни понятия във въпроса Ви: държава и население. В европейското съзнание, благодарение на просвещенските идеи, след разпадането на феодалните империи и монархии, се налага мощно тенденцията един народ, обединен върху етническата си територия, в една държава. Точно това България не успя да постигне поради поредица от събития и различни фактори. Но тъй като освободителната ѝ идеология бе изградена върху споменатия, усвоен от западноевропейските държави принцип,това се прие от цялото българско общество като крах. За българското население, оказало се извън пределите на България, това се оказа трагедия.

Вие сте напълно права, че всъщност всичките тези процеси, които се оказват трагични за българите, останали извън пределите на България, започват началото си още преди Освобождението

– В освобождаването на България от османско владичество има два парадокса, които определят бъдещата ѝ съдба. Първият: че най-многолюдният християнски народ на Балканите, българският, получава свободата си последен (и то не напълно). Т.е. измежду балканските народи по-рано се освобождават тези, които са в периферията на властта, а българският, по думите на Вазов, е „во чрево адово“ – в най-охранявания от властта и най-важния за нея балкански център на империята.

Това прави националноосвободителното движение на българите най-продължително, най-кръвопролитно, с най-големи жертви и загуби. Вторият парадокс: веднага след създаването на третата българска държава, поради бързото си развитие, както и поради преобладаващия български етнически елемент в Македония и Одринско, тя е разглеждана от съседните млади балкански държави като съперник, а не като естествен съюзник, какъвто е бил българският народ за тях по време на собствените им освободителни движения. Те виждат в неосвободената Македония бъдеща плячка от разкапващата се султанска Турция, а не интегрална част от България.

Родственици на авторката от с. Кобалище, Драмско, снимани през 30-те години в народни носии.

© Личен архив Весела Ляхова

Родственици на авторката от с. Кобалище, Драмско, снимани през 30-те години в народни носии.

Както се казва, апетитът идва с яденето, и довчерашните васали на султана започват да се оглеждат какво могат да докопат от бившата си господарка. Тогава България е твърде заета със своето стопанско и политическо устройване, и някак си оставя за по-нататък разрешаването на въпроса със съдбата на българите в Македония. Дори под натиск отвън се отказва от каузата за пряко присъединяване на областта, докато Сърбия и Гърция, двете най-близки по съдба на България страни, в отговор на създаването на ВМРО започват борба за спечелването на териториите чрез отродяването на преобладаващото в тях българско население – с пропаганда и въоръжено насилие.

Това също е парадоксално: неразделна част от българския народ бива отродявана, атакувана, асимилирана, за да се измъкне изпод краката на българите територия, която в най-голяма степен и от векове принадлежи на тях.

И тук още само едно уточнение относно принципната разлика между борбите на българското население в Македония за Македония и борбите на Гърция и Сърбия за Македония. ВМРО още от създаването си е едно надпартийно, надкласово всенародно движение на българското население вътре в Македония. По-късните опити да му се пришият социални идеи се оказват разрушителни (имам предвид междуособиците между т.нар. ляво и дясно крило, превърнали се в братоубийствени).

Но ВМРО не е придатък на никоя партия и е с признат авторитет сред цялото население, което се доверява на ВМРО включително за стопанския си живот, за съдебните дела, за управлението на селата и градовете. То е създадено по модела на вътрешната организация на Левски и функционира по тази начин. Действията на Организацията са насочени срещу османския деспотизъм, а не срещу другите етнически групи в областта, независимо, а може би тъкмо защото българското население съставлява безспорното мнозинство в Македония и Одринско.

Наистина, действията на ВМРО са насочени срещу османския деспотизъм, а в това време какво правят Сърбия и Гърция, каква е тяхната държавна политика?

– Какво правят Сърбия и Гърция? Насочват своите усилия срещу българите в Македония, а не срещу султанския феодализъм. И двете се стремят да асимилират българския народ, като го изтръгнат от българския му корен. В тези си усилия те си служат с лъжи, каквито са идеологиите на македонизма (съчинен от сръбския външен министър Новакович в края на ХIХ в.) и на Мегали идеята (люшкаща се между елинизма и византинизма в нова Гърция). Позицията на Гърция от края на ХIХ в. и началото на ХХ в. е особено агресивна и докато четите на ВМРО са съставени от доброволци, поддържани от самото население, то гръцките андарти са финансирани от гръцкото правителство, пред което се отчитат за своите действия.

Докато българското просветно, читалищно, културно и религиозно движение в Македония е създадено доброволно от самото население, подобно на всички тези институти на Българското възраждане в цялото българско землище, то сръбската и гръцката пропаганда са финансирани от съответните централи.

Всичко това довежда до едно яростно противопоставяне срещу българското население в Македония и Беломорието, което, в резултат на Балканските войни попаднало в границите на Гърция и на Кралска Югославия, се е чувствало дори по-угнетено, отколкото от Османската империя. Османската империя не го е преследвала заради българското му самосъзнание, а го е потискала както всяка „деспотска“ система прави това с подчинените групи.

По времето на Балканските войни и Първата световна българите в Егейска Македония са подложени на изтребление от редовните войски на съседите, а след това, в мирно време, са преследвани и репресирани заради самосъзнанието си на българи. Ето затова те са бягали от родните си места, бягали са от тормоза. При това няколко пъти:след Балканските войни, след Първата световна война, след Гръцко-турската война (1924-25 г.) Тия тегоби са се отложили в съзнанието на цели поколения до Втората световна война.

Ето тази историческа ретроспектива е заключена в живота и очакванията на моите герои, когато започва романното действие. Те живеят в Драмско, но техният живот е като на всички останали българи в Егейска Македония. А Драмското въстание събира в един много сложен възел цялата плетеница от геостратегически проблеми и конфликти: между Германия и СССР, между гръцкото антифашистко движение и българската държава, между колаборационисткото гръцко правителство и гръцката съпротива и пр., и пр. И в тая бъркотия българското малцинство в Гърция изпива горчивата чаша на всички сблъсъци.

Как и кога разбрахте за тази история, за трагичните събития, свързани с Драмското въстание?

– Както се досещате, до неотдавна тези събития бяха табу, за тях не се говореше нито в учебниците по история за средния курс на обучението, нито дори в университетския курс по история. Мисля, че и до днес е така. За тях можеше да се научи само от разказите на самите потърпевши. Така стана и с мен, аз научавах тези истории от моите родители. Баба ми и дядо ми по майчина линия са свидетели на Драмското въстание, преди това на италианското нападение над Гърция, слушала съм разказите им още като дете.

Първоначално не си давах сметка за какво става въпрос, но впоследствие, като осъзнах, че едно доста драматично време се подминава в учебниците ни по история, взех да се заслушвам и дори да ги разпитвам. Тогава нямаше как да сверя разказаното от тях, това можах да направя едва по-късно. Спомням си, непосредствено преди ноември 1989 г., когато у нас се заговори за гласност, в едно телевизионно интервю по „Всяка неделя“ проф. Николай Генчев си позволи да спомене мимоходом Драмското въстание в контекста на прикривана истина. Това ми се стори невъобразимо откровение.

И ми вдъхна кураж, че може и да дойде времето, в което да се разкаже истината. За съжаление, много време беше пропуснато от българската историография, а то добре беше оползотворено от гръцката, която успя да наложи своята версия за Драмското въстание като за антиокупаторско въстание, т.е. за антибългарско. Всъщност то е нескопосано организирано от гръцката компартия по нареждане от Москва.

Какви източници ползвахте при написването на романа?

– Основно интервюта с участници и свидетели на събитията, както и няколкото публикувани през последното десетилетие на ХХ век изследвания на проф. Даскалов и проф. Д. Йончев. Разбира се, за борбите на българите в Македония до Първата световна война има многобройна литература. И въпреки това важни епизоди бяха непознати на българския читател – напр. българските въстания (като Охридското и Дебърското от 1913 г.) срещу включването на Вардарска Македония в границите на Сръбското кралство. Или систематическата асимилационна политика на гръцката държава срещу българското население, включваща такива репресивни действия като масови заточения в лагери из егейските острови, изтребване на цивилно население от гръцката армия в с. Търлис през 1924 г. или дори нахлуването на гръцката армия в България при Петрич през 1925 г.

Слава богу, българската историческа наука бързо попълни празнотите и днес има изобилна книжнина по всички теми и периоди, включително и по доста сложни и преплетени казуси като тези по-горе. Смятам, че трябва да ги помним не от злопаметност, а от вярност към истината. И тук именно е важната роля на литературата. Ако тези събития се пресъздадат в художествени текстове, българската история няма да тъне в мрак.

Ерна Парис казва, че скритата история рано или късно се разкрива и че дори да минат няколко поколения, истината за жертвите винаги излиза наяве, дори ако на тях им е било забранено да говорят за това. Дошло ли е вече време за истината?

– Несъмнено, дошло е и бих казала крайно време е! Истината не е креслива като лъжата и по-лесно ѝ се запушва устата, затова се нуждае от повече усилия и защитници. Самосъзнанието като знание за себе си в най-голяма степен трябва да съдържа отговори като кои сме ние, какво ни споява, какво се е случило с нас и между нас и другите народи и пр.

Мисля, че е актуален въпросът за подхода при изучаването на историята ни. Той не бива да се подчинява на идеологии или конюнктурни съображения – нещо, което беше обичайна практика до преди три десетилетия и по инерция продължава и досега. Заради тази конюнктура се премълчаваха горчиви истини, други се преиначаваха, трети се пробутваха срамежливо и без сериозен анализ в дълбочина.

Ето няколко въпроса, върху които си заслужава да се разсъждава: съдбата на българите в Егейска Македония след Освобождението е част от историята на българите и изучаването ѝ не трябва да приключва с Илинденско-Преображенското въстание; от историята на българите заради господството на атеизма е изключена историята на Българската православна църква.

Колцина знаят, че всъщност до началото на Възраждането продължава да функционира самостоятелната Охридска архиепископия като остатък от БПЦ след завладяването на България от Османската империя. А ако бяхме я изучавали, бихме имали много по-мощно обединително съзнание, защото принадлежността към тази конфесионална институция е етнически белег от огромно значение за всички българи, независимо дали са в границите на държавата или извън нея.

Потвърждение на тази теза откриваме в острата борба между патриаршисти и екзархисти, която в Егейска Македония продължава до Балканските войни – много от патриаршистите постепенно загубват българското си народностно самосъзнание и стават градивен елемент в гръцкия етнос. Това си е чисто преливане на население и жива сила. За България загуба, за Гърция – придобивка – ако се върнем на темата на романа.

Къщата на един от прадядовците на Весела Ляхова, снимана от нейни родственици, които са я посетили през 90-те години.

© Личен архив Весела Ляхова

Къщата на един от прадядовците на Весела Ляхова, снимана от нейни родственици, които са я посетили през 90-те години.

Защо според Вас тази премълчавана част от българската история трябва да се знае?

– Подготовката по история не бива да се насочва към помпане на инфантилен патриотизъм. Поколенията трябва да знаят точно толкова и горчивото, колкото и великото в историята ни. Истината е сила. Днес, на фона на българо-македонските отношения, е много актуално да признаем, че за налагането на този отровен македонизъм своя принос са дали и не малко български политици – още от времето на т. нар. антифашистка съпротива и след това.

Не с половин уста да се каже тук-там едва през 60-те години, че били допуснати грешки по времето на Г. Димитров и В. Коларов, а ясно да се посочи, че след 9-ти септември 1944 г. българската държава проведе една престъпна политика на отродяване спрямо собствените си граждани, превръщайки ги в разменна монета на една съчинена пролетарска идеология, а всъщност оставяйки ги на милостта на чужди сатрапи. И те не ги пожалиха, разбира се!

Ако не бяха харизали тленните останки на Гоце Делчев на Скопие и не бяха ликвидирали и предали целия архив на Македонския научен институт през 1947 г., днес просто нямаше да има нужда от двустранни научни комисии, обречени на неуспех, защото какво има да се умува и преговаря с една лъжа. Но това са огромни въпроси, напластили в себе си много далечна историческа перспектива от нерешавани и замазвани проблеми, за да дойдат днес дваж по-сложни и чепати и още по-горещи заради новите реалности в международната политика, която също се е развивала през времето, в което сме мълчали, та сега има да се обясняваме като слабия ученик, който все закъснява и все не си е написал домашното.

Истината може ли да породи омраза? Или обратното – да изчисти неприязънта, напластявана с годините?

– Това е все същата рефлексия, за която говорих по-напред. Когато не казваш истината от край до край, а я нагаждаш според политическата конюнктура (това с историята се прави редовно и не само у нас!), винаги си в позицията, сякаш криеш нещо срамно. А в историята всяко събитие се обяснява с друго предходно и предпоставя следващото.

Превземането на Беломорието и Вардарска Македония през 1941 г. от България се схваща от българското население там, а и от целия български народ тогава като тържество на историческата правда – най-сетне осъществен националният идеал. Но това осъществяване не отговаря на политическите конфигурации и международни регламентации, които през четвъртото десетилетие на ХХ век са коренно различни от тези преди три десетилетия.

И от гледна точка на международното право тази иначе очаквана историческа стъпка се оказва незащитима в следвоенните обстоятелства. Впрочем, българското население в Егейска Македония е имало съзнанието, че може би България няма да удържи „завоеванието“ си, както това е ставало преди в Балканските войни и в Първата световна. И ако от наша страна беше изнесена истината за Драмското въстание веднага след 9-ти септември 1944 г., а именно, че то е политическа акция на ГКП без солидна национална, а дори и социална основа, поради което е потушено за по-малко от пет дни, ако бяха изнесени истинските размери на щетите и жертвите по данни от архивите и донесенията, нямаше да се отвори пространство за спекулации за 30 000 избити и дори още по-абсурдни небивалици от страна на чуждите източници.

Купете

А когато през 70-те години на ХХ век България възстанови и подобри отношенията си с Гърция, управляващите у нас, уж заради добросъседските отношения, наложиха пълна забрана да се говори не само за това, но и за неправдите, извършени над българското малцинство в Гърция, включително и по време на гражданската война.

Поредната неправда над нашите хора там, която беше премълчана, заметена зад вратата в името на висши държавни интереси. Но никога скриването на истината не е довело до нищо добро, камо ли пък трайно. С това ние отложихме за неясно кога важните национални питания. Е, българската литература има право да пита, да изследва, да търси и да просветлява истината.