Press "Enter" to skip to content
banner
АЛПРО ЕООД
Продажба, инсталация, монтаж и поддръжка на хардуер и софтуер
Изработка и поддръжка на сайтове и други дейности в областта на ИТ
тел: 0884174616
ел. адрес: alpro@abv.bg

"Тъмна звезда" на Браян Фрийман (откъс)

Издателство "Ера"

Издателство „Ера“

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> В рубриката „Четиво“ Дневник публикува откъс от „Тъмна звезда“ с автор Браян Фрийман, предоставен от издателство „Ера“.

Браян Фрийман се завръща с нов наелектризиращ роман, който светкавично се превръща в бестселър.
Лайза Пауър е успешен автор на трилъри, но след поредица от травматични загуби се усамотява в отдалечената си къща, за да лекува своята болка. Самотата ѝ обаче не трае дълго…

Една вечер мистериозно момче без име и спомени се появява в дома ѝ. Единственото, което помни, са последните няколко часа. Шокиращата му история изненадващо съвпада с откъси от собствения ѝ роман. В името на безопасността на момчето Лайза решава да разкрие мистерията, но могъщи хора застават на пътя ѝ. Капанът около двамата се затяга все по-бързо. Но дали всичко е такова, каквото изглежда?

Умело написана история, която държи читателя извън равновесие до самия шокиращ край.
Романите на Браян Фрийман са продадени в 46 държави и преведени на 22 езика. Умението му да изгражда сложни, ангажиращи герои и изпълнени с образи сюжети превръщат всяка негова книга в бестселър.

Купете

Из „Тъмна звезда“ на Браян Фрийман

Дъждът валеше ли, валеше.

Лайза Пауър слушаше тропането на капките върху покрива на пикапа ѝ. Барабанният им ритъм имаше почти хипнотичен ефект. Валеше от часове – един от онези безкрайни есенни дъждове, които заличават всички цветове навън и превръщат живота ти в чернобял филм.
„Ребека“. „Призракът и г-жа Мюър“. „Булевард Сънсет“.
Точно така се чувстваше сега Лайза – като героиня в тъжна стара история.

Заради дъжда пътят от Тийф Ривър Фолс ѝ отне много повече от обикновеното, но тя най-сетне беше у дома. Вкара пикапа в отделения от къщата гараж и изгаси двигателя.

Слезе и спря пред отворената гаражна врата, където от улуците се изливаше истински водопад. Чувстваше ръцете си сковани и изнемощели. Кафявите ѝ очи бяха широко отворени; мократа кестенява коса – залепнала на лицето ѝ. Огледа с празен поглед селския път в края на дългата алея, водеща до дома ѝ, но нито на север, нито на юг видя фарове. От железопътната линия, преминаваща успоредно на пътя, не се чуваше тракане на влак. Зад пътя на много километри в нощта се простираха равни, празни ниви и черното небе просто изливаше дъжда върху пустия пейзаж. В такива моменти Лайза имаше чувството, че е сама на Луната. Бе шофирала повече от час и не беше срещнала жива душа.

Опита се да събере сили да измине краткото разстояние до дома си в дъжда. Вече бе подгизнала, дрехите ѝ бяха мокри и кални. Тръгна през пороя сковано, като робот. Едва устояваше на вятъра, който я блъскаше като кукла. Беше забравила да остави включена лампа и сега къщата бе потънала в мрак. Помощните постройки около нея се открояваха като неясни силуети на фона на черното небе: старата плевня едва се държеше насред буренясалата нива; бараката за инструменти свиреше музика с металния си покрив; бунгалото за писане изглеждаше самотно сред пустата цветна градина. Околността бе осеяна с високи смърчове, които сега се огъваха и люлееха в бурята. Клатеха клоните си като кучета, изтръскващи вода от козината си.

Лайза почти беше стигнала до бялата веранда, когато чу шепот:
– Мамо?
Гласът прозвуча толкова ясно, сякаш до нея стоеше дете. Тя спря и рязко обърна глава. Взря се през дъжда, опитвайки се да види дали някой се крие в мрака. Но нямаше никого. Явно ѝ се беше причуло – нощта ѝ играеше номера. Тя изчака за момент, за да се увери, но сега единственият шум беше вятърът, който виеше като зъл дух от отвъдното.

Лайза се изкачи по стъпалата на верандата и отвори входната врата. Влезе, затвори очи, облегна се на вратата и водата от дрехите ѝ закапа на изтривалката. Когато светна лампата в антрето, в главата ѝ затуптя болка от ярката светлина, както винаги при пристъп на мигрена. Тя отново изключи лампата. Нямаше нужда от светлина. В тази къща можеше да се ориентира на тъмно. Познаваше всеки сантиметър от нея. Това беше нейният замък в пустошта, мястото, където можеше да вдигне подвижния мост и да се изолира от света.

Бе купила и обновила старата къща с цялото прилежащо голямо пустеещо землище. Или може би беше по-точно да се каже, че Рийз Уидърспун ѝ купи имота, след като купи правата за филмовата адаптация на четвъртия роман на Лайза.

Лайза никога нямаше да забрави онова телефонно обаждане. Все още чуваше известния, разпознаваем глас, който я увери, че много харесва нейната книга и иска самата тя да изиграе главната роля. В списъка с най-добрите дни в живота на Лайза, денят на обаждането на Рийз заемаше едно от първите места.
Преди две години.
Преди да започнат трагедиите. Преди Тъмната звезда да се появи в живота ѝ.

Лайза беше мокра, мръзнеше и имаше нужда от топъл душ. Съблече връхната си дреха, свали обувките си, разкопча фланелената си риза, свали ципа на мръсните си дънки и ги събу, смъкна мокрото си бельо. Гола и трепереща, тръгна боса към студената стълба от ковано желязо, водеща към спалнята ѝ, която заемаше по-голямата част от втория етаж. Отиде направо в банята, без да запали лампата. Влезе в душ кабината с матови стъклени панели и застана под горещата вода, която обля тялото ѝ, като отмиваше мръсотията и щипеше кожата ѝ. Топлата, влажна тъмнина я обгърна и тя вдиша парата като аромата на хубаво уиски, сгряващо цялото ѝ тяло. Застанала там, съвсем изгуби представа за времето.

След като най-сетне отиде в спалнята, тя се приближи до прозореца, гледащ към шосето. Дъждът валеше с неотслабваща сила. От стъклото я гледаше нейна призрачна двойничка и Лайза Пауър се втренчи в Лайза Пауър. Беше кокалеста и не много висока. Имаше кестенява коса до раменете, която обикновено проявяваше собствено мнение и стоеше като разплетена кошница. Лицето ѝ бе красиво, но тя смяташе, че носът ѝ е твърде голям за останалите ѝ черти.

Бледите ѝ устни стояха леко раздалечени, сякаш винаги се канеше да каже нещо. Едва забележимите бръчки по челото ѝ издаваха възрастта ѝ – трийсет и девет години. Но всеки, който я видеше, говореше за очите ѝ – големи, непроницаеми кафяви очи. Като писател Лайза вярваше, че може да погледне в очите на някого и да разбере какво крие, но това не се отнасяше до собствените ѝ очи.

В момента жената, която я гледаше от стъклото на прозореца, изглеждаше абсолютно непозната.