Press "Enter" to skip to content
banner
АЛПРО ЕООД
Продажба, инсталация, монтаж и поддръжка на хардуер и софтуер
Изработка и поддръжка на сайтове и други дейности в областта на ИТ
тел: 0884174616
ел. адрес: alpro@abv.bg

Ирен Кривошиева: Цялата тази безумна ситуация е плод на страха, не на болестта



В сериала “Белези” съм майка. Досега не съм играла такава, може би заради момичешкото ми излъчване. Но пък имам житейски опит, казва актрисата

– Г-жо Кривошиева, очаква се скоро по Би Ти Ви да се завърти сериалът “Белези” с ваше участие. Какво играете в него? Какво можете да споделите, защото още много детайли се пазят в тайна?



– Имам роля на майка. Попитах какво да ви разкажа и ми разрешиха да споделя всичко, даже неща, които не съм знаела! Много ми е интересно, защото трябва да прескоча една граница, за да я играя. В сериала съм д-р Мария Петрова. Досега не съм играла майка и ми е много интересно. Може би не съм получавала подобна покана, защото имам момичешко излъчване, момичешки маниер, детето в мен е още много живо и май никога няма да си отиде.

– Не сте били майка на сцената, но в живота сте…

– Сега разбирам, докато снимаме този филм, колко е важна житейската роля на майка. Съзнавам, че майките понякога много се облягат на детето си особено, когато имат син. Синът за тях е фигурата, която е отговорна за това, което се случва с майка му. И тя, без да иска, в много случаи го натоварва с неща, които му усложняват живота. Превръща го в закрилник. Задавам си въпроси за своята съдба – с какво съм допринесла и с какво съм ощетила детето си? Дали не съм го пуснала твърде рано да стане самостоятелен – той на 18 години излезе от вкъщи.

Не съм го задържала или

ограничавала в неговите

стремежи

Напротив, поощрявала съм го. Но може би всичко, което се е случило паралелно на мен, е имало огромно влияние… А аз неминуемо съм споделяла с него, което също се отразява на детето в ранния му млад период. (Ирен Кривошиева има няколко брака, но само един син – Владимир е дете от връзката ѝ със Стефан Данаилов. Актьорът му е помага, прави го свой наследник, но житейските обстоятелства станаха известни само преди няколко години – б.р.)

– Какво да очакваме от “Белези”? Кой е вашият син в сериала?

– Пенко. Пенко и Анастасия са двойка, която е играла повече в театъра. Той преподава в НАТФИЗ. Играл е в “Седем часа разлика”. Тя също преподава. В този сериал, и в това е разликата с останалите сериали

почти всички са

нови лица и това

ми прави много

силно впечатление

Говоря с тях по време на снимки. Повечето много дълъг период от време са били извън България. Те се връщат в България и снимат в много тежко време този сериал, което пък дава възможност на хората да се запознаят с нови лица, включително и с мен, която ме знаят от различни други изяви. Други поколения ме знае от “Хотел “Централ”, но младите – не. Тези момчета и момичета ме познават от “Черешката на тортата”, “Брадър”, Гала… само от телевизията. Знаят ме като човек, когото интервюират за интересния му личен живот. И затова ме радва връщането ми на екрана в роля, и продуцентът казва същото. И той дълго е работил в чужбина. Всъщност той отдавна искал да работи с мен, но мислел, че съм в Америка.

– Все пак зрителите са свикнали с популярни и познати лица, няма ли да им липсват? Те са магнит за него.

– Популярното лице? От опит знам, аз съм снимала 30 филма за една година, то е нож с две остриета. Татко ми казваше, бог да го прости: Ами аз не знам коя си, като влезеш вкъщи. Защото сменям много образи. Популярното лице няма време да натрупа опит за нов образ, скачайки от един в друг. Неслучайно големите актьори имат период, когато се връщат в театъра. Трупат информация, житейски опит, впечатления и после ги предават на екрана. Докато ти, ако влизаш от едно в друго, от едно в друго това – това са образи, не си себе си, не можеш да намериш в себе си достатъчно заряд и опит, за да го предадеш наново като нещо ново. Сега, като влизам в тези епизоди, виждам колко много имам и колко много мога да покажа.

Колко много събрана емоция

е възможно

да вложа в един-единствен поглед

Телевизията е много безмилостна. Показва всичко. Дори една малка мисъл, която минава през теб, се отразява в погледа ти. Остава да имаш умението да я покажеш.

– Може би затова този път се възлага на нови лица.

– Всички тези нови герои определят едно друго лице и настроение. А и ние помежду си почти не се познаваме. Това е новото – нов продуцент, нови лица, нова школа на космополити. Неминуемо аз, която съм живяла 30 години в Америка, не мога да не изпитвам влияние от този свят. Друг е живял във Финландия, не може да няма това поведение, характерно за скандинавските страни. Трети – във Великобритания, Франция. Това е глобалният облик на човека от света, не е човекът от малката държава, живял само на едно място. Така и погледът му е различен.

– Вие носите ли своите белези…

– Няма как да избягаме от себе си. Цялата съм в белези

Аз съм един голям белег…

Но Господ си нарежда нещата. Животът е въртележка – нагоре-надолу. Абсолютен закон на природата. Това си е моят избор и моите житейски уроци. Когато цялата искриш от радост, трябва да знаеш, че после идва тъгата. Синът ми все ми го повтаря. И аз съм го усетила. Да, да! Ще дойде бурята. Това е неминуемо, просто неминуемо, абсолютният закон на природата. Събуждам се, отварям си очите и го виждам как идва. Но човек си живее с последиците. Но ето, случват се неща, които човек няма как да ги предвиди… Говорим за пандемията. Ако знаеш, че можеш да се разболееш, твоята психика ще бъде подготвена и няма до трепериш, от което също със сигурност ще се разболееш. Цялата тази безумна и абсурдна ситуация е плод на страха, а не на болестта. Затова има и хора в болници. Ако кихнеш или се закашляш три пъти, казваш си: аз отивам в болница, аз съм за болница. А преди, когато нямаше този поток информация, когато не беше спусната от всякъде, си казваш: о, сега ще си направя един чай, ще взема малко аспиринче и толкова. И ти минава. А сега – направо отиваш в болница и ето какво се случва. Страхът създава тази паника, този ужас.

Мъжът ми Николай преболедува и аз бях непрестанно до него. Не съм се отделяла на един метър от него, обаче не се разболях. Обадихме се на джипито. Не стигнахме до болница. Като се обадиш и някой да те посъветва, ако това има ефект, опитай, преди да тръгнеш към болницата.

– Включена ли е темата с пандемията в сериала?

– Естествено, всички говорим за вируса, всички се пазим. В продукцията има изключителни мерки, не съм видяла никога без маска. Даже не знам как изглеждат. Но чак да я снимаме… Не. Не мисля и не се споменава за нея и слава богу. Защото пандемиите са неща, които минават и отминават, а пък

темите, които

ние третираме

във филма,

не отминават

Те се повтарят във всяко поколение. Имайки предвид, че историята на този филм е почти моята житейска история и затова, ако филмът иска да остане в историята, трябва да говори за постоянното, а не за временното.

– Като тези за любов, омраза, предателство, преданост, вярност…

– Точно така. Всички неща, които третира житейската ни “пандемия”. Ние сме създадени такива и няма как да избягаме от себе си. Имала съм и лоши избори, не че някой ми е виновен. Човек върви със собствения си избор.

– Как се живее с белега, не с клеймото, а с чувството, което го е оставило?

– Трудно, много.

– Простихте се с доста ваши колеги – първо Стоянка Мутафова, с която играхте в “Госпожа Стихийно бедствие”, наскоро Вельо Горанов. Филип Трифонов…

– Забележете колко хора на изкуството си отидоха – певци, актьори, режисьори, танцьори.

Наскоро внезапно и

тъжно си отиде Вельо

Горанов – трудно живя, Филип Трифонов просто отлетя… Защото за тях изкуството е в сърцето. Обхване ли го страх, липсва ли изява… Отиваш си… Стоянка Мутафова си беше втълпила, че 97 е за нея фатално число, защото майка ѝ починала на тази възраст. Колко пъти жълти сайтове я обявяваха за мъртва! Това не я уби. Уби я внушението. Вижте какво прави мисълта. Още ми е в главата постоянно всяка нейна реплика, всяко нейно движение.

– Вярвате ли в хороскопи?

– Не! Хороскопите точно това правят – опасно внушение. Само си представи да прочетеш една прогноза за 2021 г. Смърти, нещастия, нямаш никакъв успех, казва твоят хороскоп. Ретроградни планети, не знам какво си. Твоята мисъл е обсебена към тази тревога.

Неминуемо започваш да си го мислиш и всичко, което си го мислиш, става. И обратното – ти ще се ожениш щастливо и по любов, ще имаш дете, дом… И ти вярваш и се надяваш.. Но невинаги става. После – разочарование. Животът трябва да се живее такъв, какъвто е.

– Какво да очакваме от постановката “Кекс вместо секс” с ваше участие?

– Много лека пиеса, писана от Роси Русева, с която играем заедно. Третира ежедневни проблеми, въпреки че те са част от нас и създават по-големи проблеми.

Мъжете ни са без работа, а ние сме домакини. Тези мъже не са се отчаяли, не са легнали в кревата, ами отиват за риба, гледат мачове, въпреки че нямат работа. Ние започваме да търсим работа. А тука, а там, обаче няма работа. Накрая намираме възможност да изкараме някой лев от секстелефон. После започваме във фирма за кетъринг. Готвим, та готвим. Има много танци, песни, весело. Музиката е написал Жоро Стоев – съпругът на авторката Роси… Такава е… Точно за това време. В началото доста се колебах, все искам да е Чехов. Но и това има своето място и своята причина да се играе и да се гледа. Режисьор е Лео Капон, който работи с Теди Москов. Има неговия маниер на постановка. Ще е интересно, ще попътуваме, ще поработим. Продължавам да играя и в постановката на Недялко Йорданов “Две жени, без да се брои мъжът”.

– От какво се страхувате?

– От липсата на любов. Страхът гони любовта, това забелязвам в тази пандемия. Ние не можем да живеем един с друг, не сме способни, не знаем как.

Ние си въобразяваме,

че имаме семейство,

но го нямаме.

Много неща сега

ги разбираме

Трябваше ли ни вирус, за да го усетим и проумеем?

– Може би е въпрос и на поколенчески различия?

– Знаете, че работя с деца в една школа, не съм спирала да работя – 8, 10, 12-годишни. Няма разлика от нашето детство. Имат същите тревоги, същите въпроси, чувства и вълнения. А на сцената е нужно само въображение, нали. Само техниката на това поколение е друга, но на кого му трябва фейсбук на сцената? Зависи как го подхванеш детето. При моя син всяко нещо, което се случваше с него до 18-годишната му възраст, аз го знаех. Той и сега споделя с мен. Много съм работила в Америка, повече, отколкото тук, но не съм работила такава емоционално ангажираща работа, която да ме отдели от вниманието на детето. А това е важно. Господ е добър към мен. Още ми дава.

– Водили сте много житейски битки. Имате ли отговор на въпроса какво е обич?

– Важно е доколко допускаш човекът да бъде до теб. Може да е до мен, но аз да не съм го допуснала достатъчно близо до себе си. Разбирам, че често грешката е в мен. Аз не допускам хората до себе си, а после изисквам от тях. И се разочаровам, и си тръгвам. Няма го този истински контакт, който мога и трябва да допусна, и който е нужен за една връзка. Иначе съм всеотдайна. Много обичам, както казва синът ми, но не знам какво е това обич. Ние си представяме, че обичта е нещо, но само си представяме, че обичта може да бъде това и това. Само си представяме… Обич е да жертваш и да даваш, без да очакваш. И да прощаваш, и да търпиш. Това е истинската обич. Нищо друго.

– Не мислите ли да напишете една мъдра книга с житейски съвети?

– Колко много ръководства има как да си оправим живота, как да сме щастливи, как да отслабнем. Бошлаф!

Много ми се иска да напиша нещо, което да не смъква човека в дълбините, а да го извисява. Как да го извиси? Когато му даде радост.