Press "Enter" to skip to content
banner
АЛПРО ЕООД
Продажба, инсталация, монтаж и поддръжка на хардуер и софтуер
Изработка и поддръжка на сайтове и други дейности в областта на ИТ
тел: 0884174616
ел. адрес: alpro@abv.bg

"Нас ни убиваха и ние убивахме"

"Цинковите момчета" е единствената творба на Светлана Алексиевич, заради която тя е официално съдена. В българското издание е публикувано приложение, което съдържа съдебното досие и протоколи от разпити и съдебни заседания

© „Парадокс“

„Цинковите момчета“ е единствената творба на Светлана Алексиевич, заради която тя е официално съдена. В българското издание е публикувано приложение, което съдържа съдебното досие и протоколи от разпити и съдебни заседания

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> Текстът е препубликуван от рубриката на „Тоест“ – „На второ четене“. Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча. Заглавието е на „Дневник“.

Когато Нобеловият комитет връчва Наградата за литература на Светлана Алексиевич през 2015 г., той нарича работата ѝ „паметник на страданието и куража в наше време“. Беларуската писателка взема интервюта от преки участници в събития като Втората световна война или Чернобил и прави от книгите си място на колективна памет.

„Цинковите момчета“ (1989) е част от серията от пет книги, наречена „Гласовете на утопията“, която включва и „Време секънд хенд“, „Войната не е с лице на жена“, „Последните свидетели“ и „Чернобилска молитва“. Темата тук е Афганската война – инвазията на Съветския съюз в Афганистан между 1979 и 1989 г.

Докато пропагандата твърди, че съветските момчета там строят болници, садят дървета и се побратимяват с афганския народ, самолетите започват да връщат войниците в цинкови ковчези, които не могат да се отварят. Връщат ги на части след бомби и сражения, а понякога пълнят запечатания ковчег с афганистанска пръст с приблизителното тегло на загиналия. На близките не се казва истината – твърди се, че жертвите са починали от всякакви банални причини. Но разбира се, в такъв мащаб нещата започват да излизат наяве. На война като на война.

В Афганистан съветските войници не строят болници, а убиват и биват убивани.

Самата писателка заминава, за да види конфликта с очите си, и книгата включва дневника ѝ от този период.

Извън това ценно изключение, страниците са предоставени изцяло на гласовете на оцелелите или на скърбящите майки и съпруги.

Още първата история на войнишка майка е непоносимо трудна. Веднага си залят с образите, миризмата, шока на войната. Завърналите се споделят как ги е страх от уличния ъгъл – кой е от другата страна? И ти като читател започваш да се страхуваш, бързо разбираш, че зад всеки ъгъл и всяка страница стои още един кошмар. Оцелял разказва: „След всичко там видях страната си с други очи. Зеницата ми стана друга, увеличи се…“. От този мрак и твоите зеници се разширяват.

Един след друг оцелелите войници казват: „Нас ни убиваха и ние убивахме.“ Четеш за момчета, които на осемнайсет са били изпратени в друга държава и им е дадено оръжие. Потресаващи са разказите им за загиналите приятели, за униженията, които са търпели и от своите като новобранци. Отнема време да чуеш първата част от изречението: „Нас ни убиваха“ С четенето обаче бавно потъва в теб и втората част: “ и ние убивахме.“

„Човешко право е да не убиваш. Да не се учиш да убиваш. То не е записано в нито една конституция“, пише Алексиевич в дневника си от войната.

Ето я баналността на злото, за която говори Хана Аренд: дадена им е заповед да убиват, казано им е да не мислят – и те се подчиняват. Зверствата, които войниците описват и признават, че са извършили, излизат от устите им едва ли не незабелязано от тях. Това е да си мъж, заявяват те. Отново и отново изплува еротизирането на насилието:

„Когато даваха войната по телевизора, не се отлепях. Изстрелите ме възбуждаха, смъртта ме възбуждаше – възбуждаха ме, да. Възбуждаха ме и толкоз! Попаднах на война и първите месеци исках пред очите ми да стане убийство и аз да мога да пиша за това на приятел. Глупак бях Осемнайсетгодишен

Или както поучава сержантът в спомените на младо момче: „Остава жив онзи, който стреля първи. Първи, да му…! Ясно?! Ако е ясно, ще се върнете и всичките женки ще са ваши!“ Друг оцелял споделя: „След първия убит… Като след първата жена…“

„Убивал ли съм там? Убивах!!! А вие какво очаквахте, да останем там ангели ли? Чакахте ангели да се завърнат“, казва един старши лейтенант. За друг войник се казва: „Той беше човек, предан на армията. „Заповедите не се обсъждат!“ – повтаряше. В неговото семейство майка му е много силен характер и той бе свикнал да слуша, да се подчинява. В армията му беше лесно.“

Когнитивният шок и потискането на чувството за вина изникват отвсякъде. Оцелелите агресивно заявяват, че няма за какво да се разкайват, а едва ли не в следващото изречение признават болезнената скрита съвест. Майката казва, че сама е изпратила сина си в армията. „Исках да възмъжее. Убеждавах и себе си, и него, че армията ще го направи по-добър, по-силен“, казва тя, докато същевременно остава неспособна да осъзнае собствената си отговорност.

Оцелелите разказват вицове. И цитират Достоевски.

Героите в книгата по-скоро ще говорят за това как са чули вик на птица, отколкото да назоват името на някоя емоция. Забелязват природата, миризмите, песните, вкусовете повече от собствения си страх. Едновременно с това обаче са ранени всички сетива. Всяко нещо се превръща в спусък за спомените на завърналите се:

„И не ми говорете, че тази война е приключила. Лете, като ми дъхне на горещ прахоляк, блесне пръстен застояла вода, резкият аромат на сухи цветя… Като удар в слепоочието е…“, разказва медицинска сестра.

Всичко, което не може да се каже, все пак е там и се чува между редовете: „Майната му! Приключвам Майчице! Карай, както и да е…“

„На война човека го спасява това, че съзнанието се отвлича, разсейва се“, пише Алексиевич в дневника си. „И все пак – трябваше ли да ходя?“, съмнява се тя в себе си, но всъщност сама си отговаря в предишния абзац – трябва да бъдеш свидетел не просто емоционално и ментално, но и с тялото си: „На мен ми е интересно и тялото, човешкото тяло като връзка между природата и историята, между животинското и речта.“

След травмата хората стават неразпознаваеми за себе си („имам друго лице и друг глас“). Медиците и войниците болезнено искат да се върнат в Афганистан: „… така те влече, когато стоиш край пропаст или високо над вода… Така те влече, че ти се вие свят…“

Алексиевич включва в разказите си и телефонното обаждане на оцелял, който ѝ казва да спре да публикува откъси от книгата преди излизането ѝ:

„Не пипай там!“

Писането става пипане, когато травмата е незаздравяла, открита рана. Тогава дори говоренето вади кръв. Това се наблюдава и в гражданските процеси срещу авторката, когато години след интервютата няколко души настояват, че не са казали тези неща, „а и да са говорили „така“, както е отпечатано в книгата, сега са размислили“. Алексиевич е обвинена, че потъпква паметта на загиналите момчета, като изкарва на показ зверствата им, или че уронва достойнството на оцелелите войници, публикувайки думите им.

Всъщност я съдят, че показва истината: „Излиза, че ние сме убийци, насилници.“ И естествено, че сблъскани с това огледало, интервюираните искат да го счупят на парчета. В действителност причината за делата е, че „за съветските герои трябва да се пишат красиви книги“.

А тази книга е далеч от красива – напротив, ужасяващо грозна е. Утеха няма наистина никъде. Майка настоява, че се поругава паметта на сина ѝ – не за друго, а заради отпечатването на разказаното от нея, че той е плакал и че ѝ е купил шал: „Разбирате ли, той беше кадрови офицер. Не можеше да плаче. […] Излиза, че синът ми е стоял на опашка, а той не можеше да търпи магазините и опашките.“

Купете

Писателката е успешно осъдена за клевета по едно от обвиненията. Българският превод е направен по допълненото издание от 2013 г., което включва документи от този процес. Забележително е да се види как реагират хората, когато се сблъскват с истината. Писателката се защитава: „Аз дойдох да поговоря с майките. Да поискам прошка от тях за това, че до истината не може да се стигне без болка.“ И признава, че писането на тази книга е още една възможност да си зададе въпроса

„Как да премина през злото, без да увеличавам това зло по света?“

„Забравата също е форма на лъжа“, казва още Алексиевич в съдебната зала. За да не съдействаме на лъжата, имаме задължение да помним – само така се преминава през злото, без да го увеличаваме.