Днес

"Меденият изгрев над хълма" на Джо Томас (откъс)

Издателство "Ера"

Издателство „Ера“

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> В рубриката „Четиво“ „Дневник“ публикува откъс от „Меденият изгрев над хълма“ с автор Джо Томас, предоставен от издателство „Ера“

Понякога трябва да погледнем назад, за да продължим напред

По време на едно магично лято Нел се влюбва в планините на остров Крит, който променя живота ѝ завинаги.
Точно когато има нужда от ново начало, тя открива, че пчелната ферма в същото хълмисто градче, в което е била преди години, се нуждае от помощ. Гърция я приветства с широко отворени обятия, слънце и аромат на мащерка, а спомените от миналото я връхлитат от всеки ъгъл. Но времената се променят и не всичко е такова, каквото е било преди.

Нел се отдава на усърдна работа, за да вдъхне нов живот на пчелната ферма. Докато разплита миналото, тя открива че истинската любов е като критския мед – сладка и неопитомена. И си заслужава да я изчакаш.
Джо Томас работи дълги години като репортер и продуцент на BBC. Романтичните ѝ книги бързо се превръщат в бестселъри и печелят множество награди, а увлекателният ѝ стил и страхотната атмосфера, която изгражда в романите си, я правят фаворит на читателите.

Купете

Из „Меденият изгрев над хълма“, Джо Томас

Стискам здраво кутията с дивите листа върху стъпенката за краката, докато пътувам надолу по планинския път, завивам насам и натам, а вятърът насълзява очите ми и развява краищата на косата ми под каската. Минавам покрай супермаркета, където Самир седи усмихнат на щанда и гледа навън с надежда. Минавам и покрай затвореното училище, църквата, малкия музей, разказващ историята на града през войната. По неравната калдъръмена уличка към ресторанта едва не изпускам кутията с листата. Тези листа са билетът ми към Стелиос.

Намалявам скоростта.
Най-после пристигнах.

Слизам от мотопеда, свалям поставката за краката и бавно махам каската и разтърсвам коса. Поглеждам към ръцете си, много по-кафяви от деня, когато пристигнах. Краката ми също. Усещам как мускулите ми горят след изкачването в планината вчера.

Взимам кутията с листата и я слагам под мишница. След това поемам дълбоко въздух и тръгвам към портата, като спирам пред менюто на дъската. До него има малка, богато резбована дървена къщичка, в която гори свещ.
Слагам ръка върху ръждясалата дръжка на черната порта и поглеждам в двора. Има саксии с червени, бели и пурпурни бегонии. Самият двор е на различни нива; няколко стъпала водят до маси с бели покривки, чаши за вода в ярки цветове и колосани салфетки. Шарени възглавници са наредени по пейките до каменната стена. Слънчева светлина струи върху кръга от наредени в сложен мотив плочки и малкия фонтан във формата на гръцка ваза точно в средата. Нищо не се е променило, мисля си аз и сърцето ми подскача от радост. И сега е красиво, както беше и тогава.

Отвъд двора и голямото маслиново дърво в саксия, през редица от каменни арки в стените, виждам вътрешността на ресторанта, стените са боядисани в пастелно зелено. Всичките ми сетива сякаш са прелъстени. Ароматът на бугенвилията и билките, гледката на слънчевата светлина, която струи върху плочките на пода и отскача от цветното стъкло, звуците от приготвянето на храна в кухнята. Не бих повярвала, че може да има нещо по-красиво.
Откривам, че ми се иска да придърпам един стол, да седна и да оставя моментът да продължи завинаги.

Точно както когато бях тук със Стелиос. В онзи ден той носеше бяла риза. По дългата маса имаше чаени свещи. Беше в края на сезона, много по-хладно отколкото е сега. Спомням си как тъмното му лице бе огряно от светлината на свещите… онези зелени очи. Помня как седях тук със семейството му, пихме кафе и ядохме лукумадес – пържени, хрупкави, златисти понички, полети с горещ меден сироп с канела, – а след това се качихме в планината за обяд. Този ден беше наистина съвършен.

Второто ми посещение – не чак толкова. Това беше в деня, когато се връщах в Англия и дойдох да намеря Стелиос, преди да отлетя. Трябваше да говоря с него и да разбера какво мисли за това, че съм бременна, за нашето бебе. Трябваше да му кажа. Но той беше прекалено зает. Почти нямахме време да обсъдим нещата. Накрая се скарахме, но аз знаех, че когато е готов, ще дойде да ме намери. Знаеше къде ще бъда. Бях опака като Деми сега.

Изобщо не трябваше да си тръгвам. Трябваше да остана и да се боря за него, вместо да оставя семейството му да го убеди в обратното.
– Yasso!
Мислите ми са прекъснати от вик и една фигура в дъното на двора, която ми маха. Видели са ме. Вече няма връщане назад.
– Yasso! – чува се отново гласът, сякаш миналото беше вчера.

Парещото обедно слънце сипе жупел върху главата ми. Горната ми устна е влажна, а тениската прилепва неприятно на кръста ми. Фигурата излиза от сенките и тръгва към мен, тъмен силует със слънцето зад гърба му. Тази фигура, тази походка, този глас. Така познати сега, както бяха и тогава.
– Yasso! – казвам аз през свитото ми стиснато гърло. И не знам дали да се смея, да плача или да повърна.

О, Господи! Не мога да направя това! Все още не мога да застана пред него! Не съм готова. Отстъпвам назад и ми се иска да не бях идвала. Скривам се в сянката на голямо лимоново дърво в саксия до портата, плъзвайки се сред клоните му. Мъжът говори гръцки, бързо и ядосано, притиснал телефон до ухото си, вдига другата ръка с дланта нагоре и свива рамене. Очевидно не е доволен от човека в другия край на линията. Стелиос винаги казваше каквото мисли. Преглъщам. Как, за бога, ще реагира, когато ме види? Дали ще ме познае веднага?

Той все още говори оживено и високо в телефона и размахва ръка във въздуха, а две тънки кожени гривни подскачат на китката му. Обръща се на другата страна точно преди да стигне до мен, закрепил телефона между ухото и рамото си, и събира две маси една до друга. Най-после приключва разговора, затваря рязко капака на телефона и го прибира в джоба си. След това, точно когато биещото ми лудо сърце всеки момент ще експлодира, обръща се и ме поглежда.

– Kalispera – мъжът кимва, намръщва се леко и на лицето му се изписва объркване. Все пак човек не всеки ден вижда червенокосо момиче да се крие сред клоните на лимоновото му дърво, стиснало кутия с дива horta.
– Стел… – думата се изплъзва от устата ми, след което се спира в гърлото.

Сега виждам ясно лицето му, вече не само като силует. Смръщването му се задълбочава и сърцето ми подскача, след това се спуска надолу като камък по планински склон. Той има всички семейни черти – същия дълъг нос, тъмнозелените очи, сресаната нагоре коса, която показва тенденция към оплешивяване отпред. Но не е той. Аз съм на трийсет и шест, а Стелиос трябва да е на трийсет и девет. Но младият мъж пред мен е по-близо до възрастта на дъщеря ми. Залива ме вълна на гадене.

Оглеждам тъмната му вълниста коса, подстригана късо отстрани, и трапчинката на бузата му, когато ми се усмихва предпазливо, точно като тази на Деми. Приликата със Стелиос е обезпокоителна. И една мисъл бавно изгрява в съзнанието ми, като слънцето, което сутрин се издига над планината… Ако Стелиос е женен… Сърцето ми отново забързва, биейки лудо. Ако има семейство… Прехапвам долната си устна. Очите ми парят. Ами ако това е синът на Стелиос?

Опитвам се да преглътна тази болезнена част от пъзела. Затова ли той изобщо не ме потърси? Някоя друга ли е срещнал? Добро момиче от Крит, както искаше семейството му?

Стискам кутията толкова силно, че едва успявам да дишам. В мен се надига горещ гняв. Втренчена в младежа пред мен, който е наклонил глава на една страна, аз съм бясна на Стелиос, бясна на себе си за това, че не разбрах по-рано, и гневна заради дъщеря ми за това, че е била изоставена заради новото му семейство.
Трябва да знам какво всъщност се е случило и ще направя всичко, което е необходимо, за да разбера.