Press "Enter" to skip to content
banner
АЛПРО ЕООД
Продажба, инсталация, монтаж и поддръжка на хардуер и софтуер
Изработка и поддръжка на сайтове и други дейности в областта на ИТ
тел: 0884174616
ел. адрес: alpro@abv.bg

"Механично пиано" – дебютният роман на Кърт Вонегът отново в книжарниците

Издателство "Кръг"ще преиздаде творчеството на американския писател в нов дизайн и с твърди корици.

© Издателство

Издателство „Кръг“ще преиздаде творчеството на американския писател в нов дизайн и с твърди корици.

Издателство „Кръг“ започва да преиздава творбите на Кърт Вонегът – един от най-четени и провокативни американски писатели. Колекцията ще бъде с твърди корици, а дизайнът е на Милена Вълнарова – график със силно разпознаваем стил.

До дни в книжарниците може да бъде намерен дебютният роман на Вонегът „Механично пиано“. Издателството е ползвало превода на Боян Николаев (1949 – 2013), направен за изданието на „Ера“ от 2009 г., което от години е с изчерпан тираж.

„Механично пиано“ е публикуван в САЩ през 1952 г. Романът е известен и като „Утопия 14“. Заглавието е сменено от издателя при втората редакция заради търговски съображения – да се използва големият интерес към научната фантастика през 50-години на ХХ век.

Действието в антиутопията се развива в близкото бъдеще, в което ръчният труд е почти универсално заменен от машини. Все по-разпространяващата се механизация създава социално напрежение между богатата класа – инженери и мениджъри, и работниците. Романът е пример за „мека фантастика“, в която акцентът не е върху техническите характеристики, а върху социалните аспекти на бъдещето. Още в „Механично пиано“ Вонегът демонстрира отличителните характеристики на белетристичния си стил – ирония, сантименталност и сарказъм.

В есеистичната си книга „Безотечественик“ Вонегът признава, че „Механично пиано“ е за корпорацията „Дженерал илектрик“ в Скънектади, където той е работил.

Кърт Вонегът (1922 – 2007) е автор на 14 романа, множество разкази, пиеси и нехудожествени текстове. Участието му във Втората световна война оставя траен белег в съзнанието му и в цялостното му творчество. Острото негодувание на Вонегът към функционирането на човешкото общество се проявява във всеки ред на безкомпромисната му сатира.

Боян Николаев (1949 – 2013) е превел над 50 книги от английски като сред авторите са Ърнест Хемингуей, Греъм Грийн, Стивън Кинг, Дийн Кунц, Клифърд Саймък и други. Внук е на поета Гео Милев.

Из „Механично пиано“ от Кърт Вонегът

Купете

Чувстваше се леко като заговорник, затова избра малкия асансьор. Когато се движеше с Финърти, често ставаше така. Около този мъж витаеше някаква тайнственост, нещо подсказваше, че са му известни светове, непознати за останалите – беше човек на необяснимите отсъствия и странните приятели. Всъщност Финърти не разказваше на Пол кой знае колко изненадващи неща за себе си, само създаваше илюзията, че го прави съпричастен на тайните си – ако наистина имаше тайни. Но и илюзията беше достатъчна. Тя запълваше една потребност в живота на Пол и той предвкусваше удоволствието от тази вечер.

– Ще ми кажете ли място, където бих могла да ви намеря? – попита го Катарин.

– За съжаление, едва ли бих могъл – отвърна Пол. Всъщност смяташе да отидат в градския клуб, където тя би се свързала лесно с него, но без много да му мисли, реши да задоволи апетита си за потайност.
Финърти беше пристигнал с комбито на Пол. Сега го оставиха на заводския паркинг и взеха старата кола на Финърти.

– Карай към моста – предложи Финърти.

– Аз мислех да отидем в клуба.

– Днес е вторник, нали? Нали във вторник градските мениджъри правят голямата си вечеря там?

Градските мениджъри бяха професионалните администратори, които управляваха града. Живееха от същата страна на реката като мениджърите и инженерите на завода Илион, но контактът между двете групи беше чисто формален и по традиция изпълнен с недоверие. Отчуждението, както още толкова неща, водеше началото си от войната, когато в името на ефективността икономиката стана монолитна.

Беше възникнал въпросът кой да я ръководи – бюрократите, шефовете от бизнеса и промишлеността, или военните. Бизнесът и бюрокрацията открай време поддържаха тесни контакти така че не им беше трудно да преодолеят военните, и оттогава работеха редом, като се използваха и подозираха взаимно, но – както Кронър и Беър – не можеха един без друг.

– В Илион малко неща са се променили – махна с ръка Пол. – Градските мениджъри се събират там както винаги. Но ако ги изпреварим, можем да си намерим някое сепаре или място на бара.

– Предпочитам да споделям легло в болница за прокажени.

– Добре де, отвъд моста. Чакай да си облека нещо по-удобно. – Пол спря колата малко преди моста и смени сакото си с якето от багажника.

– Чудех се дали още го пазиш. Същото старо яке си е, нали?

– Това е то навикът.

– Какво биха казали за това психиатрите?

– Ще кажат, че е реакция срещу навиците на баща ми, който никъде не отиваше без мека шапка и двуредно сако.

– Мислиш ли, че е бил мръсник.

– Откъде мога да знам какъв е бил баща ми? Дори редакторът на „Кой кой е“ знае повече за нас от мен. Човекът почти не се прибираше вкъщи.

Вече караха през Чифлика. Пол изведнъж се досети нещо, щракна с пръсти и понечи да завие по една от преките.

– Трябва да спра до полицейския участък за минутка. Нали нямаш нищо против да ме изчакаш?
– Какво се е случило?

– Почти бях забравил. Някой ми е задигнал пистолета от жабката, а може и да е изпаднал или нещо друго.
– Продължавай напред.

– Няма да ми отнеме повече от минутка, надявам се.

– Аз го взех.

– Ти? Защо?

– Беше ми хрумнало да се застрелям. – Каза го със съвсем спокоен тон. – Дори държах известновреме дулото в устата си с издърпан ударник, може би десет минути.

– И къде е сега?

– Някъде по дъното на Иръкой. – Той облиза устни. – През цялата вечеря усещах вкуса на смазка и метал в устата си. Завий наляво.

Пол се бе научил да изслушва с външно спокойствие разказите на Финърти за болезнените му преживявания. Когато бяха заедно, той обичаше да се преструва, че споделя неговите фантастични или много умни идеи, редуващи се с най-черни настроения – в това като че ли се проявяваше някаква неудовлетвореност от собственото му относително спокойствие. Финърти често бе споделял най-безстрастно мислите си за самоубийство, но го правеше, защото му доставяше удоволствие да си играе с тази мисъл. Ако наистина искаше да сложи край на живота си, щеше да го е направил отдавна.

– Мислиш си, че откачам, нали? – Финърти явно искаше Пол да реагира по-отчетливо на думите му.
– Все още държим контакт. Предполагам, че това е тестът.

– Едва-едва.

– Би могъл да потърсиш помощта на психиатър. В Олбъни има един добър специалист.

Финърти тръсна глава.

– Той ще ме върне обратно в средата, а аз искам да си стоя колкото може по-близо до ръба, без да се прекатурвам. От ръба се виждат всякакви неща, които просто не се забелязват от центъра. – Той поклати глава. – Големите, неочакваните неща хората от ръба ги виждат първи.