Press "Enter" to skip to content
banner
АЛПРО ЕООД
Продажба, инсталация, монтаж и поддръжка на хардуер и софтуер
Изработка и поддръжка на сайтове и други дейности в областта на ИТ
тел: 0884174616
ел. адрес: alpro@abv.bg

Иля Велчев: Имах покана от Холивуд, Людмила Живкова каза: Недопустимо!





Иля Велчев е известен български режисьор, сценарист, поет и писател. Автор е на много книги с поезия и проза, на игрални филми с милиони зрители, на телевизионни театрални постановки, на сценарии, адаптации и стихове за песни.

1974 г. Режисьорът Иля Велчев по време на снимането на филма

Творбите му са преведени в над 15 държави. Символ на неговата позиция като творец и човек е стихотворението “Ако си дал”, което Емил Димитров превръща в песен.

Със съпругата си - художничката Милена

В класацията на БГ Радио през 2013 г. “Ако си дал” е обявена за най-великата българска песен за всички времена.

Щастлив баща на красивата булка Русана...

Първият ми филм – “Мандолината”, беше заснет

24.4.2018 г. Вицепрезидентът Илияна Йотова поздравява Иля велчев на премиерата на мемоарната му книга

с пари от бюджета на “На всеки километър”.

Струваше 80 хил. лева

В началото на родословното

ми дърво е българинът Лупу

от Арбанаси, ктитор на

Зографския манастир

Петър Увалиев искаше

да преведе и издаде

в Англия първата ми книга.

Татко не се съгласи…

След “Ако си дал” ме

извикаха в ДС. Песента

им беше подействала

като заплаха. Забраниха я…

Много дълго

ще бъдем мъртви,

за да живеем

без любов…

– Г-н Велчев, на 26 февруари, подкарахте 75-ата си година…

– Грешите. Подкарах 130 години. 55 творчески и 75 рождени.

– Щедри ли бяха към вас орисниците?

– Щедри. Повече щедри и понякога жестоки.

– Колко назад във времето знаете родословното си дърво?

– Според генеалогично проучване родът ни води преди ХVII век към българина от Арбанаси Никола Лупу, ктитор на Зографския манастир в Атон.

Синът му Василий става княз на Молдова. Лупу означава вълк, фамилното име Велчев вероятно произлиза от вълк. Лупу се бие с турците, омъжва дъщеря си Роксана за сина на Богдан Хмелницки, хетмана на Украйна.

През 1639 г. установява първата печатна преса в Молдовското княжество и издава първата книга. Открива и академия “Василиана” – висше училище за латински и славянски езици.

Бих се взрял повече в тази легенда, ако някога се изкуша да напиша семейна сага, в която да проследя сложното преплитане на животите на няколко стари български фамилии. Идеята, че може да имам капчица княжеска кръв и много повече революционна от моя баща, ми е симпатична и толкова.

Аз съм поет, след това писател и режисьор, и това си е моето звание и наказание. Отвоювал съм пространство за мисли и чувства с книгите ми, филмите, песните… В годините, когато ми се забраняваше да снимам и издавам, песните пренасяха името ми през времето. Те и хората, за които имаше значение посланието на “Ако си дал”.

– На кого сте кръстен? Иля се е казвал бащата на Ленин, но не вярвам да са ви дали неговото име заради левите идеи, изповядвани от семейството ви.

– Да, моите родители са революционери антифашисти. Нарекли са ме Иля с пожеланието да стана писател с остро перо като Иля Еренбург.

Родителите ми го уважаваха като интернационалист и антифашист, борец за мир, предан със своя талант на народа си в най-тежки години. Търсил е духовен лек за оскърбената и наранена човешка душа, без да щади себе си и в Гражданската война в Испания, и по фронтовете на Втората световна война. Еренбург е част от големите интелектуални явления по онова време. Съмишленик и приятел с Хемингуей, Неруда, Пикасо, Елюар, Кюри, Реглер, Хикмет… “От много отдавна аз се опитвах да постигна сливане между справедливостта и поезията. Стараех се да защитавам правото на всеки човек за малко топлина.” Тези думи на Еренбург са и мое верую. За да бъдеш верен на такова верую, е необходима голяма сила.

Затова Майка и Татко

са ми пожелали

и да бъда силен като

богатира Иля Муромец

Така съм станал Иля.

– Женен сте за красивата художничка Милена. Как започна вашата лична история и как продължава?

– През есента на 1978 г. пред храма “Св. Александър Невски” Господ ме срещна с нея, моята прекрасна жена. Красива, още дете, с дълги тъмни коси, тя рисуваше на статив храма. На първата ни среща й казах, че ще се оженим.

Не знаех, че има щедър талант, че ще стане голям художник и ще нарисува уникалните си картини с мадони, манастири и образи на български герои.

Тя осветява с преданост и нежност живота ми. С нея по-леко понасям сраженията и загубите. Прекрасен е вкусът на щастливата споделеност, слънчевите късчета по устните й, солта на морето в очите й, нощният отблясък в косите й, пурпурният вкус на целувката й, снегът на кожата й, розовите струи в смеха й, музиката на стъпките й, вярата й, когато ме няма, обичта й, когато ме има, сънят несънуван, стихът ненаписан… Това е образът на моята любима.

– Кой на кого е муза?

– Тя е повече от муза. И прави вълшебни сладкиши. За нея пиша най-светлите си любовни стихове, нейната книга с тях “На М.” предстои. А тя от време на време ме моли да й позирам, ескиз на ръце за някой герой или светец, какъвто не съм. Мразя позирането, но не мога да откажа. Картините й, които най-много харесвам, обикновено не стигат до изложбите. Това е моят хонорар, й казвам. И остават вкъщи. Сега съм я помолил да нарисува метафори за новата поетична книга, която завършвам.

– Поетична ли е тази книга?

– Поезията се чувства, осмисля. Но все пак ще кажа нещо… Повечето от стихотворенията и поемите са писани в тежката за всички ни 2020 г, в амплитудите между студената самота, страха, неизвестността и страстното желание да продължим да живеем живота си силни, пълноценни, смели.

Стиховете одират паяжинните воали, с които спасяваме очите си от грубото осветление, с което животът наднича в тях. Някои са жестоки, но с впръсъци любов и докосване до Бога.

Нож, който реже плът от плътта и душа от душата ми. Много дълго още ще е трудно в този наш свят, който по-често не е нежен за двама, а е тесен за сам. Ала друг аз не зная да има.

Не зная докъде ще стигне

колесницата

на моята поезия,

не зная колко още избухвания ще понесе сърцето, но бъди поезия, бъди! Ти си моята Истина, моята Сила, моята Вяра, моята Любов. Много дълго ще бъдем мъртви, за да живеем без любов.

– Може ли да чуем някое от новите ви стихове?

Да, ето “Подарих ти градината”.

Подарих ти градината

с тъмните рози.

Подарих ти гората, в която

не беше влизал никой.

Подарих ти планината,

която можеш да видиш само насън.

Не каза нищо.

Подарих ти реката,

в която оставаш безсмъртен.

Подарих ти орела,

който ми пазеше очите.

Подарих ти кучето, което

ме обичаше повече от всички.

Не каза нищо.

Нямах повече.

Нямах.

Освен желязото тежко в гърдите,

с което ме беше пробола.

Разтворих ръце към бурята.

Подарих ти мълния

и горях като огън.

Тогава ми каза:

Не те обичам!

– Нека да отбележим първите ви неща в областите, в които творите. Само на 20 години сте, когато излиза първата ви книга – “Импресии”. Как реагира критиката и как – читателите?

– Започнах да пиша тези поетични миниатюри на 17. За “Импресии” академиците Тодор Павлов, Пантелей Зарев и Ефрем Каранфилов ме нарекоха “надежда за новата българска литература”. Тя ми донесе и първите огорчения, други критици я заклеймиха като “западен модернизъм и символизъм”.

Петър Увалиев, известният естет и преводач, се обади от Лондон, че би искал да преведе “Импресии” и тя да бъде издадена в Англия. Татко не се съгласи: “На двадесет години да те издадат в Англия? Ще ти се завърти главата.” Вдигнах рамене. На мои премиери и досега хора носят тази малка моя първа книга за автограф.

През 1973 г. дебютният ви филм “Мандолината” е удостоен с Наградата на критиката на Първия международен кинофестивал в Багдад. Селектиран е за фестивалите в Манхайм и Монтрьо. Какво ви помогна повече – фамилията или талантът?

– “Мандолината” е дипломната ми работа, която беше призната за дебют от художествения съвет в Киноцентъра. Беше вмъкната в бюджета на сериала “На всеки километър” според тогавашната практика. Струваше около 80 хиляди лева. Тогава бюджетът на един среднопостановъчен игрален филм беше 500 хил. лв. Запознах се с чудесни професионалисти, с които продължих да работя и в следващите си филми – митичния директор на продукция Костакис и великолепния художник и оператор Константин Джидров.

Годините след дипломирането ми и ударът върху “Завръщане от Рим” са четирите ми безметежни години. Време, изпълнено с творчески труд. На четири поетични книги и на четири игрални филма – “Мандолината”, “Дубльорът”, “Сладко и гориво” и “Завръщане от Рим”. За тези книги и филми е писано немалко. И похвали, и критики. Но макар и много млад, са ме отблъсквали както необоснованата злоба, така и лицемерното подмазване.

– Имате над 50 песни по ваши стихове с големите композитори на поп музика, с най-големите певци Емил и Лили. Много от тях са наречени “златни” – “Осъдени души”, “Блус за двама”, “Ако те има”… “Стари мой приятелю” става мелодия на годината, “Хризантеми” донася Първа награда от Интервизия… Как се роди първата ви песен?

“Майчице свята” е посветена на моята майка Русана, нейното име носи с достойнство и красота дъщеря ни. Мими Иванова изпя песента нежно, чисто. И Васил Найденов направи силно изпълнение в епизод от “Завръщане от Рим”. Щастие е, когато стиховете заживеят и свой музикален живот.

Разширява се пътят им. Наградите са приятни. Но могат да бъдат и неприятни, когато не отговарят на истинната ценност, а са изражение на отношението на онези, от които понякога зависят.

За мен най-истинското признание е обичта на хората. Те избраха “Ако си дал” за “Морален химн на България” и това ме задължава. Тази песен вдъхновява и обединява и не трябва да бъде меркантилно използвана за политически каузи.

– Имали сте предложения, които сте отказали?

– Да. И никога няма да се съглася.

– За “Ако си дал” ви привикват в Държавна сигурност през 1978? Защо? Кой разговаря с вас, какво ви каза и какво ви предупреди? Каква беше съдбата на тази песен, изпълнявана от Емил Димитров, който е и автор на музиката.

– Беше им подействала като заплаха. Все едно е мощно оръжие. Поезията наистина може да е оръжие. Забраниха я. Не може да им се отрече прозрението, че тя ще ги победи и надживее. И диктаторът, и генералите, които ни викаха с баща ми на предупредителни и заплашителни разговори.

– Само четири години след първия ви филм обаче идва скандалът след излъчването по БНТ на сериала “Завръщане от Рим”, заснет като копродукция с италианската телевизия РАИ-1. Баща ви Борис Велчев, член на Политбюро и втори секретар на ЦК на БКП, е свален от всички постове. Около това има много версии. Бихте ли разказали накратко истината?

– “Завръщане от Рим” е история за завръщане от изкушението там, където си полезен на страната си, хората и страдащите. Живков задейства политическата машина, за да смаже авторитета на Борис Велчев като евентуален негов съперник. Използва филма като “рушащ културната политика на партията” и други клевети. Това беше политическо обвинение, което, естествено, удари и мен и творческата ми съдба. Но не съжалявам. Родиха се творби, които иначе сигурно не бих създал.

Имах предложения за работа в Западна Германия и Холивуд. И това нямаше как да го уреди моят баща. След удара, на среща с Людмила Живкова я попитах защо Министерството на културата стопира предложенията, тя каза, че е недопустимо точно аз да работя на Запад,

Радио “Свободна Европа”

ме било оповестило

като водещ дисидент

Можех да замина по друг начин, Миленчето вече беше с мен, но изправен пред избора да стана задоволен творец, невъзвращенец, с всички пагубни последствия за цялата фамилия, избрах пътя на гладиатор, биещ се за всяка своя творба.

– Как се отнасяха към вас приятелите, след като изпаднахте в немилост?

– Овластени приятели и рибите лоцмани изчезнаха. Останаха така наречените обикновени хора, те не ме предадоха, те се гордееха с приятелството ни точно в онова време и така проявяваха отношението си към диктатора и лакеите му. Но дойде демокрацията и за някои, дори най-близки, вече не бях “дисидентът”, а “червеният принц”, от когото беше конвертируемо да се разграничат. Но времето си знае работата и ако заслужаваш, те среща с истински приятели. На един такъв мой приятел прочетох тези дни поемата “Мълчание” от новата книга. Той й даде свое заглавие – “Обществена изповед”.

– След пет години забрана да снимате филмирате “Ако те има”. Каква съдба имаше той?

– Въпреки, че беше цензуриран и изрязван в негатив, имаше огромна посещаемост и публиката му дава наградата си според анкета на Кинематографията. Подобен случай на цензуриране имаше и с друг мой филм – “От другата страна на огледалото”, копродукция с Германия. Спрян беше и от участие на “Берлинале”, където бях поканен.

Колкото и съдбовен за мен да е “Завръщане от Рим”, той е в началото на творческия ми път, бях на 29 години. “От другата страна на огледалото” беше вече започнат, когато се случи ударът. Трябваше да го завърша в атмосфера на перманентен натиск.

– Как издържахте?

– Нали съм кръстен на богатир? Помогна ми радио “Свободна Европа”, като ме провъзгласи за дисидент, и “факторите” решиха, че все пак нещо трябва да работя, за да замажат нещата. Заснех в Телевизионния театър “безопасна” комедия. “Обличането на Венера” за детето Кичо и неговата жаба, стана особено обичана от зрителите. Мъчно ми е, че е погубена, няма я в Златния фонд на БНТ.

– Как продължихте въпреки спънките и трудностите?

– Заснех “Последната възможност” – първият български видеофилм. Той спечели Голямата награда на фестивала “Златна Прага”. Имаше комедиен момент на този фестивал. Разбрах, че

имало опити от българска

страна да не ни се дава

Голямата награда,

достатъчна била по-малка, например за мъжка роля… И когато я занесох в телевизията, ме помолиха да си я прибера вкъщи.

– За разлика от поезията и романите, загърбвате киното за дълъг период. Защо?

Когато слепите се надглеждат, глухите се надчуват, а глупаците учат умните, е сложно и за киното. Не искам да влизам в дълги обяснения. Явно така е трябвало да стане. Мога да кажа, че причината не е само в мен. Това, което съм постигнал в поезията от себе си, не считам, че съм постигнал с досегашните си филми в такава степен. Чувствам, виждам как да направя новите си филми. Живея с новите си идеи, мечти…

– Може ли нещо конкретно?

– Неотдавна завърших сценариите за два филмови проекта – EGOISTE и NOIR в стил нео ноар по моите романи “Краят на един съвършен любовник” и “Банда”. Героите на двете истории са антагонистични. В първата млад журналист, талантлив и добър по природа, съзнателно се е трансформирал в почти съвършен любовник и егоист. Отвратен от авторитарността, фалша и лицемерието в късния соц, е изградил свой свят без напрежение и отговорности. Нека други чистят боклука на времето. Няма приятели, това е ангажимент, съпричастност. Има познати.

Няма любима, за него любовта е свързана с толкова задължения, че вече не е любов. Млад и привлекателен, има многобройни връзки. Жестоко насилие го поставя пред избор. Ще сключи ли последната сделка със съвестта си? Ще се превърне ли в съвършенно егоистично страшно създание?

NOIR е експресивна история за човека и изкушението, с фентъзи поетика обагрена с любов, кръв и злато.

Романът “Банда”, дал живот на NOIR, набра тираж над 100 000. Историята е осъвременена снимка на отношението на човека към достойнството, морала и смисъла на живота.

Свястно до безумие ченге разследва трафик на антични ценности. Влюбва се в жена, танцуваща със змия в нощен клуб. Тя е част от трафика, плаща за мечтания живот с неговия живот. Спасен от фентъзи персонаж от древноста, се превръща в оръжие на възмездието.

Цената се плаща в реалността. Длъжникът често се разорява. Главният герой е грешащ, но прекрасен, рицарски настроен, жертвоготовен, благороден млад мъж, който може да бъде пример със своята ценностна система, издигаща на върха фундаментални човешки ценности.