Това не е от тази седмица. Години наред активността във футбола ни се измерва с броя декларации и изказвания на разни фактори вместо с класиранията на големи първенства на националния отбор. Или на клубовете в групите в европейските турнири и успехите им там.
Очевидно е, че няма как да пуснеш една декларация на терена и тя да вкара победен гол, както и да спаси решителна дузпа. Там долу, на зеления килим, както обичаха да казват някои коментатори отпреди петдесетина години, нещата се решават от футболистите. Които – ако се съди по резултатите, от поне петнайсет години сериозно изостават от колегите си дори от страни като Босна и Херцеговина, Уелс, Исландия, че дори и от съседите от Северна Македония, които все пак успяха да се класират за финалите на европейското първенство.
Всичките писачи и вдъхновители на декларации обаче трябва да са наясно, че футболната пирамида се гради от основата. А там, долу, са детско-юношеският и ученическият футбол. А именно те са абсолютно пренебрегнати от въпросните декларации и интервюта, понякога давани от хора, които са в българския спорт от времето на четвъртите в света или малко след това.
И друго – стадионите. България е единствената страна в Европа, както и една от малкото в света, в които не е построен чисто нов стадион през последния половин век. Евентуално, ако бъде завършен проектът на “Лудогорец” в Разград, ако стадионът на “Левски” наистина бъде развит по начина, както си го представя сегашното ръководство, ако и на ЦСКА бъде предоставена възможност да работи върху “Българска армия”, ще се види някаква светлина в тунела.
Защото, както се казваше в най-култовия перестроечен филм “Покаяние” на Тенгиз Абуладзе, “какъв път е, ако не води към храма”. А храмът на футбола е стадионът.
