Политика

Лилия Маравиля: Да си актьор е разкошно, но много завиждам на музикантите



– След дългия период на изолация какво е усещането да сте пак сред публиката си, г-жо Маравиля? С колегите ви от новия филм “Голата истина за група “Жигули” започнахте да го представяте в София и страната.



– Прекрасно е усещането. Слава богу, в театъра поне все още се срещаме с публиката. Там само за известно време бяхме спрели с представленията. Публиката в киносалона е толкова зажадняла да гледа филм на голям екран в тъмна зала, в която човек не е сам, да има и други хора около него, да споделя тази емоция. Така че е много вълнуващо преживяването.

– Сигурно е голяма отговорността български филм да открие сезона на премиерите, след като бяха затворени киносалоните.

– Кината ще отворят и хубавата новина е, че нашият филм ще бъде едно от заглавията в тях. Ние мислим, че този филм ще се хареса на публиката. Той е направен с тази цел – да зарадва хората, които обичат киното, да ги усмихне, да им намигне, да ги накара да се замислят, да се опита да им каже, че всички можем да се опитаме да бъдем малко по-добри, по-внимателни един към друг. Надеждата, приятелството, любовта – това са теми, които винаги ще ни съпътстват, и заради това си мисля, че киносалоните ще бъдат пълни, без да звучи надменно.

– Има ли страх от близкото общуване покрай пандемията сега, когато се срещате с публиката?

– Сигурно го има. Но, знаете ли, усетих, че

когато има такива силни

емоции, забравяш за страха

Не мисля, че хората са непредпазливи, напротив. Всеки един, който идваше за автограф, беше с маска, на необходимата дистанция. Видна е умората у хората, но някак си вече свикнахме, научихме се, спазваме противоепидемичните мерки. Но не забравяме, че животът продължава и трябва да черпим с пълни шепи емоциите, които ни се дават.

– Какво ви привлече в този филм и каква е ролята ви? Какво беше да работите по него по време на пандемията?

– Сценаристката на “Голата истина за група “Жигули” Ваня Николова много обича “Госпожа министершата” – представлението, в което играя. Гледала го е над 10 пъти. “Толкова ми харесва, че там си много различна от това, което си в живота, и ми се иска да ти напиша роля, която да изненада поне хората, които те познават”, ми каза тя.

Когато беше готов сценарият и имаше планове за започване на снимки, тя ми го изпрати, прочетох го и ролята много ми хареса, нямах търпение да започнем. Разбира се, пандемията изненада всички ни.

Екипът, който беше събран, реши, че може да рискуваме и да работим в това време. Така и направихме. Направихме си тестове, събрахме се толкова прекрасни актьори и започнахме работа. След онзи ужасен локдаун започването на снимки беше толкова важен момент – имахме нужда да общуваме, да работим, да се посветим за известно време на нещо, което обичаме и е наша професия. Това ни зареди с много хъс. Моментът беше изключително подходящ, защото бяхме много концентрирани. Нямаше представления, други ангажименти – всичко бе затворено, така че бяхме съсредоточени само върху филма. Заснехме го за 22 дни, което е страхотно геройство – това е голям и сериозен филм.

Трябваше да се научим

да пеем, да свирим, да

бъдем истински музиканти,

каквито играем във филма.

Историята в него е за музиканти, които са били в доста успешна навремето рокгрупа. Тя се разпада, а 30 години по-късно основният двигател на групата (в ролята е Михаил Билалов) получава предложение да се събере със старите си колеги. Той иска да изпрати дъщеря си да учи в музикална академия в Лондон и решава, че би рискувал да събере групата наново, за да спечели пари за обучението ѝ. Зрителите ще видят в какво се е превърнал всеки от членовете на групата 30 години по-късно – всеки има различен живот. Но идеята да изпитат отново онова, което ги прави щастливи, ги събира и те правят опит да преодолеят неразбирателствата и всички препятствия.

– Димитър Рачков е ходил на уроци по пиано, Геро – на уроци по барабани. Вие как станахте певица на група?

– Това беше най-трудното в този проект – той изискваше огромна подготовка. В крайна сметка ние сме актьори, но това, че трябваше да бъдем професионални музиканти, бе най-отговорната задача. Да, ние можем да се правим на музиканти, но тук трябваше да можеш да мислиш като музикант. Това също е свят на изкуство, но много различен от нашия театрален и киноживот.

Момчетата ходиха на индивидуални уроци, а ние с Ирини Жамбонас имахме музикални ментори – Ева Перчемлиева и Марияна Димитрова от група “Силует”. Те са страхотни рокпевици. Ева е завършила оперно пеене. Ние бяхме посветени в техния свят.

– Трудно ли се става певица?

– Никак не беше лесно. И Ева, и Марияна имаха страхотно търпение. Имахме уроци, разпявания.

Казваха ни как трябва

да се държим на сцената,

как да се движим

Ние сме от това поколение, което живееше във времената на бунтарството – 80-те -90-те, когато чрез великите групи се извършваше революция. Музиката беше изкуството, с което да можеш да изразиш някакъв вид протест. Затова ни беше важно, като играем музиканти от рокгрупа от 90-те, всичко да е много автентично.

Разбрах какво удоволствие е да се изразяваш с музика – върховно е. Да, нашата актьорска професия е разкошна. Но много им завиждам на тези хора – музикантите.

– Филмът е за едно поколение, което мечтаеше за голямата промяна. Ще си припомнят ли зрителите какво е било тогава и какво е сега?

– Филмът не е дидактичен, има ги всички теми в него. Това е добре разказана история, с която можеш да се смееш, с която може да ти стане леко тъжно, да си припомниш младостта, всички илюзии, които имахме и които изчезнаха във времето. Ние останахме едни вечни деца, защото все чакахме да ни се случи да се реализираме. И в това чакане някак си не успяхме да остареем.

– Как пораснахте вие, как стигнахте до успеха днес – малко са актьорите у нас, които стигат до такава реализация?

– Има различни обстоятелства за това, но са важни няколко качества. Трябва човек да има силен характер, както и да има търпение. Трябва да знаеш коя пътека искаш да хванеш и да не губиш посоката, целта. Мога да кажа, че съм имала възможността да устоя на това неслучване на надеждите, мечтите ни толкова дълги години. Да, за съжаление, ние сме от това поколение, което задълго остана в прехода. А това бе период, в който можехме да свършим изключително много неща – да минем през какво ли не – успехи, провали, за да вървим нагоре.

За съжаление, в тези години беше ужасно трудно – почти не се снимаха филми.

Когато завършихме

НАТФИЗ, бе време,

в което хората не влизаха

в театралните зали

Имаше толкова малко публика, че понякога актьорите на сцената бяхме повече от зрителите си. Беше ужасно и страшно. Затова се иска силен характер – да можеш да издържиш. Нашата професия е много трудна, но когато и обстоятелствата са такива, тя става почти невъзможна.

– Това уроци от вашия учител – проф. Крикор Азарян, ли са?

– Разбира се. Моето театрално възпитание е от проф. Коко Азарян, така че всички тези уроци ние сме ги учили, докато сме били студенти. След това уроците продължават и докато работиш.

Знаете ли – към всяка следваща роля аз тръгвам със страх. Не знам как трябва да я направя – търся и искам да си докажа нещо ново и за себе си, и за професията. На мен това ми е изключително интересно в нашата работа. С нея аз се чувствам като дете, което си играе и не му омръзва от това.

– Какви уроци давате за професията на дъщеря си Паола, която е студентка в НАТФИЗ? Не се ли опитахте да я откажете да не тръгва по вашия път?

– Как да не се опитах! Направих всичко възможно, но тя каза: “Моля ти се, не ме занимавай, това е моя работа”. Беше права. А и от друга страна – този неин избор може да е на този етап. Въпросът е човек наистина да намери това, с което иска да се занимава. Мислех си, че е възможно тя да загуби интерес към професията, а е точно обратното – става ѝ все по-интересно.

– Критична ли е към вас и ролите ви Паола?

– Много ми е важна нейната оценка. От малка я възпитавам в отношението ѝ към изкуствата и театъра в частност. Тя много ме е гледала на сцената, харесва това, което правя. Може би

точно защото харесва

ролите ми, всеки път,

като идва да ме гледа,

е леко притеснена

После ми признава: “Не знам защо, но като дойда в театъра, се притеснявам дали ще ми хареса как играеш”. След това ми казва: “Да, много съм доволна”. И ми прави един хубав анализ, от който имам нужда.

– Наистина ли като малка вечер ви е звъняла в театъра, скрита под завивките?

– Да, истина е. Двете имаме много силна връзка. Аз всяка вечер имах представления и се прибирах късно. Преди да изляза, се разбирахме и ѝ казвах: “Спокойно, ти сега ще си легнеш, защото утре си на детска градина. Няма да ми се обаждаш”.

Но ми звънеше тайно от

баща си по телефона

Все ме питаше: “Мами, къде си, кога се прибираш?” Мъжът ми не ме пита никога така, а тя! (Смее се.)

– Как прекарвахте времето вкъщи по време на изолацията? Имаше ли някакви ползи за вас този период?

– Да, до един момент, но след това вече не се издържаше. Колкото и да обичам да стоя вкъщи – да гледам сериали, филми, да чета, накрая ми омръзна. Може би големият ужас бе от това, че ни бе забранено да излизаме навън – че си ограничен. Според мен това започна да оказва голямо влияние на психиката ни.

С Паола излизахме на разходка с кучето, а след това си правихме филмови маратони и оползотворихме времето си. Преди бях много заета, а така успях да си наваксам с много неща. Тогава си помислих – дано хората да си дадат сметка за това какво значение има изкуството. Защото в такъв момент, когато си затворен и нямаш никакви други развлечения, какво правиш – слушаш музика, четеш книги, гледаш филми. Това са резултати на артистичните професии.

Хлябът е важен,

но дали можем

без нашия труд?

В началото на пандемията всички тръгнахме с мисълта, че покрай нея ще станем много духовни, ще се смирим, ще станем по-добри. Още след първата седмица си казах, че няма как да стане. Не мисля, че станахме много по-добри, но се научихме, че не е толкова страшно да останеш малко сам със себе си, защото тогава се опознаваш. Ние имаме нужда да знаем от какво има нужда нашата душа. Да се замислим какво искаме, в правилна посока ли вървим – все екзистенциални въпроси, които са важни. Поне за мен.

От малка Лилия Маравиля е увлечена от сцената, а сега е една от ярките звезди на нея. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, чиито уроци помни и следва и днес. Печелила е два пъти най-голямата театрална награда у нас – “Икар”. Лилия играе в успешни постановки, филми и сериали. Най-новото ѝ превъплъщение е в “Голата истина за група “Жигули” на Виктор Божинов.

Омъжена е, има дъщеря.