Днес

Размисли върху един политически модел

От ИТН настояват да се изпълнят исканията на референдума от 2016 г. като израз на волята на два и половина милиона българи. На практика става дума за волята на едно малцинство,

© Юлия Лазарова

От ИТН настояват да се изпълнят исканията на референдума от 2016 г. като израз на волята на два и половина милиона българи. На практика става дума за волята на едно малцинство,

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> Анализът е препубликуван с малки съкращения от Портала „Култура“.

Социологическите проучвания дават основания да се прогнозира, че ако в следващия парламент има възможност да се състави правителство, тя ще се реализира единствено с мандата на „Има такъв народ“ (ИТН). Динамиката на предизборната кампания и фрагментацията на вота задават известна доза на спекулативност на прогнозите. Основната заявка на ИТН да осъществи радикална промяна на политическия модел и очакванията за доминираща роля на партията в следващото управление са причината тук да бъде направен анализ на потенциалните последствия от предлаганата реформа.

Да започнем с предложението за въвеждане на мажоритарна избирателна система в едномандатни райони с гласуване в два тура, която за краткост ще наричаме мажоритарната система. Нейните основни достойнства са в това, че ще се гласува в по-голяма степен за личности, отколкото за партии, и че депутатите ще стоят по-близо до своите избиратели. Тя ще способства също така за преодоляване на фрагментацията и вероятно за създаване на еднопартийни кабинети.

Всичко, което трябва да знаете за изборите на 11 юли

Тази система се дебатира от доста време в България, но тя има сериозни недостатъци, които биха се задълбочили, ако се приложи в момента. Кризата на легитимността на политическата система е в разгара си – наблюдаваме ниски нива на гражданско участие в избори, през последните десетина години се изредиха няколко мощни протестни вълни, които не доведоха до формиране на достатъчно силна и монолитна управленска алтернатива, в парламента влизат множество партии, което не спомага да се преодолее кризата на представителството, а след 4 април тя се трансформира в дългосрочна политическа криза с непрогнозируем изход.

Мажоритарната система предпоставя критично високи нива на диспропорционалност и е логично те да задълбочат кризата на легитимността. Чрез нея политическото представителство ще бъде подложено на тройно изкривяване – от една страна, то ще е резултат от самата изборна технология, която теоретично позволява максимум 49.5 % от общия брой на подадените гласове да останат неоползотворени.

От друга страна, споменатото обстоятелство, съчетано с ниската избирателна активност при последните няколко парламентарни избора, варираща около 50-60 %, ще доведе до драматично ниски нива на легитимност на Народното събрание, а оттук пътят към протестите и различните форми на гражданско неподчинение остава открит.

Съществува следният парадокс: от ИТН настояват да се изпълнят исканията на референдума от 2016 г. като израз на волята на два и половина милиона българи. На практика става дума за волята на едно малцинство, тъй като около 50% от българските избиратели не участваха в този референдум, а това на свой ред е емпирично доказателство, че дори пряката демокрация не може да послужи като инструмент за преодоляване на кризата на представителството, че мнозинството при референдумите и мажоритарните избори е относителна категория.

От трета страна, партиите, които получат нисък процент от гласовете, ще имат много по-малък брой депутати, отколкото при сегашната пропорционална система с четирипроцентова бариера, като не е изключено в повечето случаи да бъде нулев или да се сведе да речем до един, двама или трима. А партия с 20-30% изборен резултат на първи тур при определена конфигурация би могла да получи смазващо парламентарно мнозинство, ако на втория не се обединят всички срещу нея, нещо което е немислимо от гледна точка на отношенията между основните партии. (Впрочем не е за подценяване и проблемът за гласуването на българите в чужбина, районирането на базата на обективни статистически показатели и определянето на равна цена на един мандат в страната и извън нея.)

И накрая, следва един чисто политически аргумент: ИТН си поставя като основна цел да разруши статуквото, доминирано от ГЕРБ. От всичко казано дотук е видно, че чрез мажоритарната система това статукво няма да бъде разрушено, напротив, то ще бъде бетонирано. Не е случаен фактът, че ГЕРБ се очертава като единствения съюзник на ИТН по въпроса за нейното въвеждане.

На второ място, но не и по важност, стои предложението за намаляване на партийната субсидия на 1 лев за получен действителен глас. То се случва на фона на ограниченията пред даренията за политическите партии. Това предложение е изключително опасно за демокрацията, защото именно партиите стоят в основата на нейното функциониране, защото те имат нужда от средства за редица дейности, без които тяхното съществуване е немислимо.

Става дума например за стопанисване и за поддръжка на сграден фонд, за оборудване и консумативи, за издръжка на административен персонал и PR експерти, за провеждане на предизборни кампании и осъществяване на регулярни контакти с избирателите, за международно сътрудничество, за провеждане на семинари и обучения, та дори и за издръжка на собствени телевизионни канали. Орязването на субсидията ще минира и ще редуцира голяма част от тези дейности, ще изправи пред трудности определени партии, които се намират в тежко финансово състояние, ще принуди някои да търсят способи за финансиране под масата, да речем от едри бизнесмени с известни имена и с мощни ресурси за политическо влияние, а други партии ще останат изолирани от политическия процес, тъй като са лишени от необходимите средства.

Оттук е видно, че при субсидия от 1 лев партиите ще бъдат изправени пред двоен риск – или да престанат изобщо да съществуват, или тотално да бъдат овладени от олигархията. Предложенията на ДПС да се въведат легални механизми за финансиране чрез дарения в условията на намалена субсидия накланят везните към втория риск и утвърждават първостепенната роля на обръчите от фирми.

Ето едно възможно решение на проблема, което обаче няма да бъде възприето от доминираната от популизма политическа среда: в Закона за политическите партии да се въведе точно определен задължителен размер на месечния членски внос, той трябва да бъде достатъчно висок, за да може партията да се издържа от него и да се простира в интервала между 5 и 10 процента от брутния месечен доход на лицето. Този размер дори би могъл да е диференциран по стръмна подоходна скала по подобие на идеята на БСП за въвеждане на прогресивен данък върху доходите.

За съжаление, и това решение не е работещо, защото то би отблъснало нискодоходните групи от участие в партийния живот. За да има държава, са нужни партии, които да работят в нейните политически органи, а не онази от тях, която по различни начини е натрупала най-много пари, да се превръща в партията-държава. Свободните и финансово обезпечени партии са необходими и за да има демокрация, а не тя да бъде изместена от олигархията. Тук веднага ще се постави резонното възражение, че държавата години наред е завладяна от олигархията и при сегашния модел на финансиране на партиите, а имената на олигарсите всеки ден излизат на бял свят. Същевременно минимално ограничената субсидия още повече би задълбочила корупцията и олигархичните зависимости.

Изводът оттук е ясен: ако следваме логиката на изложената гледна точка, предложението на ИТН за намаляване на субсидията няма да промени модела; проблемът не е в партиите като юридически субекти и в това, че те разчитат на държавна издръжка. Проблемът е, че същите тези партии попадат в корупционни схеми и няма ефективни способи за противодействие. Лесно е да посочим като пример зависимостите на Борисов и Пеевски от Гешев, както и поредицата скандали, свързани с тях. Затова ИТН не трябва да пипа субсидията, а трябва да се бори с корупцията, да реформира съдебната система, да вкара крадците в затвора, да върне крадените пари в държавния бюджет.

Въвеждане на задължително гласуване е идея, чието технологично осъществяване е проблематично. Формално задължителното гласуване е въведено в едно от многобройните изменения на Изборния кодекс, но съдът отмени наложената санкция, ако гражданин не е гласувал на определен вид избори, да не може да гласува на следващите избори от същия вид. Причината е, че според Конституцията гласуването е право, а не е задължение на гражданите.

Цитираната поправка в Изборния кодекс е противоконституционна, тя не е отменена, защото КС не е сезиран, за да се произнесе по нея. Първата стъпка да се въведе задължително гласуване, е да се направи поправка в Конституцията, за да се хармонизира текстът в нея с текста в Изборния кодекс. Следващата стъпка е да се въведат ефективни наказателни санкции за неизпълнение на споменатото задължение чрез съответна поправка в Наказателния кодекс и чрез осигуряване на контрол върху налагането на подобен тип санкции. В идеална ситуация задължителното гласуване, въведено точно по този начин, би решило проблема с кризата на легитимността на политическата система.

Очертава се обаче съществен проблем, доколкото факторите, пораждащи тази криза, са в състояние да торпилират процеса. Ако гражданите нямат доверие на политиците, при въвеждането на задължително гласуване основният мажоритарен победител ще бъде квадратчето „не подкрепям никого“, а протестната вълна ще залее улиците и площадите на цялата страна. Мажоритарната система също би могла да бъде фактор за катализация на евентуални протести на базата на вече коментирания неин диспропорционален ефект.

Ниското обществено доверие към партиите и към политическия елит е сериозен проблем на българската политическа система. Изтъкването на тази тривиална констатация, изтъркана от многолетната си употреба, се вписва в изложената теза, че изкуствената промяна на модела чрез законодателни механизми не може да преодолее неговите естествени дефекти, или казано с други думи, дефектите, породени от характера на самата човешка природа. Ако аз не вярвам на дадена личност, няма да гласувам за нея нито в мажоритарна, нито в пропорционална система. Ако ме накарат насила да гласувам, разполагам с алтернативната опция.

Друго предложение с популистко звучене е за пряк избор на главен прокурор. То също е породено от дефектите на системата. Една от първоначалните идеи за радикална съдебна реформа, която за щастие не се реализира, беше съдиите да избират съдии, а прокурорите – прокурори. Иван Гешев беше избран с абсолютното единодушие на прокурорите и с почти пълното единодушие на съдиите във ВСС. Стилът, по който той управлява прокуратурата, в достатъчно висока степен показва пороците на модела. Оттук произтича идеята за радикална промяна.

Но да се въведе пряк избор изглежда нерационално, защото масовият избирател няма юридическо образование и не може да вземе компетентно решение въз основа на анализа на концепциите на отделните кандидати. А при пряк избор можем да се запитаме кой ще има право да номинира кандидатури, прокурорите, които демонстрират солидни зависимости в настоящия състав на ВСС, или политическите партии, които със своята парламентарна квота в кадровия орган на съдебната система дадоха съществен принос към създалата се в момента ситуация.

Купете

Политическата власт дълбоко се е сраснала със съдебната и „изчегъртването“ на ГЕРБ преминава през нейните коридори. Но когато една партия предлага съдебна реформа, тя трябва да изложи ясна концепция. Когато тя прави заявка, че ще се бори с корупцията, трябва да има предвид, че последните трийсет години борбата с корупцията е била най-устойчивата тема в българския политически дебат, а самата корупция – най-устойчивият бич на българската политическа система. И очакванията към ИТН са големи, ала кратката политическа програма на формацията, публикувана на сайта ѝ, поражда твърде много въпроси и дава твърде малко отговори.

Въпреки всички критични оценки в края на този текст може да се посочи един положителен пример за демократизация на политическия процес, който фигурира в споменатата програма. Това е идеята за въвеждане на второ ниво на местно самоуправление чрез пряк избор на областните управители, които сега се назначават от правителството. По този начин тиражираните от години мантри за децентрализация на местната власт могат да се превърнат в реалност.